Валери Стефанов за книгата си "Любовни истории от Вавилонската библиотека", издателство "Колибри", 2016, как днешните писатели интерпретират вечните теми в литературата и как читателите ги възприемат.
Снимка: Орлин Стоянов, от премиерата на книгата в литературен клуб "Перото", НДК.
Биографична справка за писателя, от корицата на книгата:
Валери Стефанов е професор по история на българската литература в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Доктор на филологическите науки. Автор е на петнайсет литературоведски книги – „Лабиринтите на смисъла“, „Литературната институция“, „Участта Вавилон“, „Българска литература ХХ век“, „Българска словесна култура“, „Дяволът“, „Четирима автори на „Дон Кихот“ и др. През 2004 г. издава първия си роман – „Изгубените магарета“. Носител на наградата „Южна пролет“ за първа критическа книга, наградата на Сдружение на българските писатели за критическата книга „Творбата – място в света“, наградата на София за романа „Някой отдолу“, наградата „Рицар на книгата“ на Асоциация „Българска книга“ и др.
Как се влиза "под кожата" на друг писател?
Общувам с творбите на избраните от мен писатели в продължение на десетилетия. Подобни неотстъпни диалози очертават картата на нашата мисловност. Добрият писател е индивидуален стил, но и личен, специфичен свят. Затова казвам, че моите текстове не са просто упражнения по стил, а са упражнения по свят. Светът не като раница, която мъкнем на гърба си, а като място, което сме дошли да изследваме. Човешкият свят не е натуралистичен, той е артефактичен. Аристотеловото „подражание” не е копиране на натурата, а раздвижване на човешки неща, взрив на духовни потенциали. Избраните автори са моите водачи в опита ми да изследвам света. Да раздвижа, по възможност, застиналото. Да използвам за целта различни мисловни оптики и словесни пластики.
Как читателите да четат новелите от "Любовни истории от Вавилонската библиотека" – като пародия, палимпсест или диалог с друг автор?
За да избягаме от термините, ще го кажа простичко – това е среща на едни текстове с други текстове. Неизвестен нам разказвач е сътворил историята за Давид и Вирсавия и тя е достигнала до нас в познатия ни вид. Мойто работно питане е – какво ще се случи ако разказаната история се отлепи от присъщите й контексти и интерпретации и се създадат нови? Това е възможност да се оживи познатото, да се създадат нови сетива за далечното. Част от любовните истории се държат близо до библейската версия, но част се отдалечават значително. Изтриване, оставяне на следи, преувеличения, дописвания, позовавания, фикционални предизвикателства… – това е моята стратегия по отношение на добре познатите ни библейски герои и модерни разказвачи. Има едно понятие – 
„остранение”, „очудняване”, точно към него се стремя, опитвам се да направя известните неща странни, чудни.
От всички автори, върху чийто стилове/текстове работихте, имаше ли някой, който се отдаваше по-трудно на "преработка"?
Нямах някаква специална съпротива. Писателите от миналото не са ревнивци, нито егоисти, техните текстове са щедри, готови да сътрудничат. Колкото по-богат е един творчески свят, толкова повече пътища, а и лабиринти има в него. По пътищата има предизвикателства, дебнат изненади и това прави пътуването интересно, писмовно напрегнато. Не става дума за подражание, имитация, преработка, а за „писане редом…”. Някой е хвърлил високо думите, а ти се опитваш да продължиш пътя им. Да не им позволиш да се приземят бързо, а да продължат да летят в читателското съзнание. Митичният Дедал е образ на конструктивния гений, но е необходим и Икар, за да осъзнаем, че битието човешко има рисков коефициент и трагичен формат.
От библейската история до наши дни любовта, страстта, изневярата вълнуват хората. Има читателски мнения, че вече отдавна всичко е написано за любовта, смъртта и за житейските избори. Как новите книги продължават да вълнуват читателите, въпреки че третират едни и същи, познати от векове теми?
Всичко повърхностно вече е казано, истина е. Луната отдавна се е отегчила от любовните въздишки. Хората се оставят на инерцията, за да обитават свят конструиран от бедни очевидности и семпли баналности. Реалността е точно толкова банална, колкото е банално нашето съзнание. Светът е място на прогресиращо ослепяване, но може да е и шанс за проглеждане. Затова не е зле хората да бъдат предизвиквани – подтиквани да вървят към нов личен опит, да отварят вратите към непознатото. Литературата е нашият опит да живеем не в „измислени” реалности, а да обитаваме други формати на реалността. Животът е нашият непознат, макар ние по традиция да мислим, че истинският ни непознат е смъртта.
Има текстове, които като че ли могат да се изиграят като театър, като този за лейтенант Поливанова и среща й със Сталин. Мислил ли сте за подобна възможност?
Напълно възможно е, според мен. Точно този разказ има определен драматургичен заряд, той проследява търкалящото се кълбо на насилието и отчаянието в земите на жестоките идеологеми. Самият стил на Андрей Платонов е толкова енигматичен, утопичен, сюрреалистичен… Ако някой реши, вероятно може да погледне текста със „сценични” очи и да го разположи в пространството на сцената. Да го извае като сценично присъствие, като диалог, мълчание, докосване, светлини… Предизвикателна работа за добър сценарист и за режисьор с визия. За съжаление, аз не притежавам способности да направя това.
И пак ще използвам същата новела за последния ми въпрос: Как да четем и разбираме историческия разказ/роман, доколко можем да черпим история от художествената литература, къде е границата между история и литература?
Обикновено чета лекция за времето, паметта, историята, разказа… Но интервюто не е лекция, то е друг жанр. Жанр, който предполага синтез.
Историята е съвкупност от разпилени събития, които са се превърнали в свързани текстове. Литературата е обратното – съвкупност от текстове, които имат различна степен на опора в реалното.
Литературата създава образи на времето, в опит да разберем по-добре самите себе си. Ние това правим – непрестанно разпитваме миналото, разговаряме с човеци, които стоят отвъд чертата на живите.
Книгата ми е опит не толкова да препрочета историята и да преговоря творбите на няколко писатели, а да провокирам представите ни за време, творение, смисъл, власт, памет… Смятаме, че времето е необратимо, тоест, „тече” от далечината на миналото, през долините на настоящето, към мъглявините на бъдещето. Това е устойчива представа, илюстрирана чрез известния образ на цигарата, която се превръща във фас, с презумпцията, че фасът не може да се превърне отново в цигара. Е, мойта задача е да покажа как действат различните времеви логики и идентификационни разломи – за това как „фасовете”, захвърлени из историята, могат отново да се превръщат в „цигари”.
Ако се задържим в обхвата на това разсъждение – четенето е специфична дейност, при която хората с помощта на книгите, пребивават в реалности, структурирани по начин различен от обичайния. Фикционалните творения не са само „прозорци” към света, те са негови магически огледала. Места, където светът започва отново.