През 2018 г. хореографът Живко Желязков е избран за един от ТОП 20 хореографи в Европа в рамките на класацията на най-голямата платформа за съвременен танц на континента “Aerowaves – Dance Across Europe”. Той е и съосновател на първия център за съвременен танц в България – “Derida Dance Center”, артистичен директор на Сцена „Дерида“ и компания „Дерида“. Представленията му гостуват в държави като Канада, Израел и Китай, но с най-новото си представление, „ТЕМЕЛ“, се завръща към темата за корена и възприемането му като автентичен дълбоко закодиран фундамент, формиращ нашата идентичност. Представлението е пресечна точка между съвременност и традиция, и е покана към зрителите да преотркият пластове на своята личност в диалог именно с корена си.
„ТЕМЕЛ“ ще се играе на 12 май от 19:00 ч. на Сцена „Дерида“ като част от програмата на 3-тата „Българска танцова платформа“ на Международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“. От 11 до 14 май платформата ще представи работата на още 12 български хореографи, а специално за тази синтезирана възможност за среща със съвременната сцена в страната пристигат селекционери на артистични пространства и фестивали от цял свят.
Малко преди началото на „Българска танцова платформа“, Андрианна-Василена Цветанова разговаря с Живко Желязков за темел, корена и възможното бъдеще:
Разкажете малко по-подробно за идеята на вашия спектакъл? Кои послания задължително искате да стигнат до зрителите?
От ранна детска възраст съм свързан с фолклора и винаги съм имал желание да се впусна в създаването на проект, вдъхновен от него. Провокацията за „ТЕМЕЛ“ беше абсолютно спонтанна. Попаднах на един документален филм от 1962 г. и бях много впечатлен от тази специфика на движението, неравноделния ритъм, взаимовръзката между отделните инструменти, на моменти синхронна, а в други асинхронна. Този филм ме върна в детските ми спомени, когато дядо ми ме учеше на различни хора и цялото семейство споделяше удоволствието от танцуването заедно.
Какво ви вдъхнови така силно, че да се „опрете“ именно на българската автентична музика и фолклора при реализирането на вашето представление?
Именно връщането към този далечен и неподправен спомен беше голямото вдъхновение за създаването на „ТЕМЕЛ“. Съвсем естествено се роди и името на представлението. Темел е стара българска дума, която означава основа на къща, фундамент, връзка със земята, корен.
Как виждате взаимоотношенията между фолклора и съвременното изкуство? Има ли то – съвременното изкуство, дълг към традициите ни? Възможно ли е да служи като мост между бъдеще, настояще и минало?
Съвременното изкуство е освободено от тежестта да се противопоставя на каквато и да е философия и естетика. То не пропагандира и свободно взаимодейства както с различни танцови практики, така и с различни сектори в областта на науката, социални, политически, философски течения. Съвременното изкуство може да играе роля на мост между минало и бъдеще, както и да изгражда различни концепции, съчетавайки съвсем различни форми. В „ТЕМЕЛ“ беше изключително важно от самото начало да създаваме представление без да се опитваме да подправяме автентичността, а единствено да черпим вдъхновение от нея в създаването на специфична форма на изразяване.
А обратното – имат ли задължения по-традиционните форми към съвременното изкуство?
Не, традиционните форми са създадени и отведени във времето. Отличават се с определена специфичност и остават традиционни, стига да са запазени в чистата им форма.
В глобалистката епоха, в която живеем, сякаш връзката с корена е изтъняла. Според вас трябва ли и може ли изкуството да послужи като инструмент за възстановяване на тази връзка?
Категорично да! Глобализацията е едно от най-големите предизвикателства в настоящето. Унифицирането, загубата на идентичност и самоопределяне могат да доведат до безвъзвратни последствия както за нас, така и за света като цяло. Връзката с корена за мен е съществена, защото тя е една от малкото останали ни възможности да се предпазим от такава самозагуба, а също така да успяваме да формираме личната си уникалност.
Освен от глобализацията животът ни в последните години е белязан и от редица кризи от разнообразен характер. Тези повратности от своя страна носят усещането за подчертано разединение в обществото. Възможно ли е и доколко изкуството може да послужи като средство за регенерация на връзките между членовете на нашето общество?
Изкуството ни дава прекрасна възможност да провокираме обществото, като насочваме вниманието към важните проблеми – социални, политически, културни и т.н.
Силата на изкуството е в това, че достига дълбоко в човек, там където е сетивността. Отключва реактивност, която нашето рацио не може да подтисне. Колкото и различни хоризонти да има пред нас, хуманността е заложена във всеки един от нас и е прекрасно, когато това ни свързва и обединява. За съжаление, напоследък сме свидетели на много събития, които ни карат да се замислим доколко човечността съществува и дали не отстъпва все по често пред стремежа за постигане на влияние и налагане на личната концепция отвъд хуманността.
Как дойде идеята да включите и гласа на вашата баба в спектакъла?
Гласът на баба ми в звуковата среда е много сантиментален момент за мен. Това беше решение за което много се радвам, защото развива в голяма степен личното преживяване както в работния процес, така и преживяването на представлението. Баба ми е на 94 години и молитвата, която присъства в звуковата среда е много стара. Диалектната форма на изричане идва от южна България и е толкова силно изразена, че на моменти е трудно да разберат отделни фрази.
Каква публика искате да привлечете с вашия спектакъл?
Представлението не преразказва обичаи, не е някакъв вид модерна интерпретация на българския фолклор. Мисля обаче, че всеки в зрителната аудитория ще усети взаимовръзката с фолклора. Ще ми се да има повече зрители, които да успеят да се свържат със своя личен спомен.
Как според вас се привличат и възпитават публики?
Светът днес се управлява от маркетингови стратегии, използват се все по-иновативни технологични способи за достигане до определени таргет групи. В изкуството не е по-различно и няма нищо лошо в това. Възпитаването на публика е от съществено значение както за посоките на развитие на локалното изкуство, така и за формиране на силно общество. Намирам за много ценни дискусиите след представленията, защото дават възможност за друг вид връзка между артисти и публика. Създаването на проекти, насочени към детската аудитория, развиването на повече възможности за изразяване чрез изкуство, на хора, които работят в други сфери, случването на проекти в градска среда, достъпът до изкуство са част от посоките за привличане на нови публики.