В рубриката „Продавачи на надежда“ ви представяме Силвия Борисова. Тя се занимава с естетика в Института за философия и социология на БАН. Обича много също така изкуството и работата си с деца.
Ти си носител на наградата за млад учен. Какво ти донесе това признание?
Преди всичко много радост. Наградата е за една книга, която написах „Естетика на тишината и мълчанието“. Беше предизвикателен проект, който ме научи да се радвам на тишината в себе си, на времето, в което не слушам музика, не слушам шума на околния свят. Тази книга беше замислена като дар към всички хора, които имат нужда отново да преоткрият тишината в себе си.
Как възприемаш естетиката, която се налага в България?
Естетиката в България, в частност приложната, я виждам на няколко нива. От една страна, това е нормално явление, имам предвид приложната естетика, която включва позакъснели тенденции идващи в дизайна, в сетивните преживявания, различните куест руумс, различните социални услуги, които се предлагат за разширяване на сетивата, за повече преживяване. Когато говорим за естетиката като кич, включително за козметичната естетика, това от една страна, е свободно право на избор за всеки. Естетиката е област на хуманитарните науки, в която се занимаваме с идеята за красиво, човешките ценности. Малко или много естетическите ценности са свързани с нравствените. Колкото по-осъзнати сме откъм сетивност, откъм преживяване, откъм емоционалност, толкова по-малко имаме нужда от средствата на козметичната естетика – отвън да се правим красиви – защото нашите естетически ценности са свързани с нравствените ценности (ценността на тялото, сетивата, с това, че тялото е съвършена система). Всъщност това е нашата сила.
Кое те държи все още тук? Знаем, че науката и изкуството не са приоритет на българската държава.
Моята история как стигам до София и до попрището на естетиката е дълга. Тук съм заради една мечта на майка ми да живея в големия град. Аз съм от морето, което много ми липсва през последните месеци. Омъжих се на много ранна възраст и имам прекрасно семейство – две хубави дечица, много животни, градина. Това е нашето царство, в което се чувствам добре и в което смятаме да продължаваме да живеем. Държи ме идеята, че тук все още много пътища и в естетиката и в изкуството са нишови. Можем да разработваме неща, които са омръзнали на Западна Европа и на САЩ. Аз лично се занимавам с негативна естетика от десетина години насам и дълбая в тези моменти на красотата, които не са просто нейната отявленост в материята. Интересно ми е всичко, което още не се е случило тук, в страната ни. Искам аз да съм творец на начала, да мога да създавам нови неща и мисля, че в България има огромни възможности да правим това.
Как могат да се преодолеят предрасъдъците?
Колективно, чрез предаване нататък. Има една книга – „Ерос и цивилизация“ от философа Херберт Маркузе от миналия век, в която той казва, че на сюреалистичния принцип ако веднъж извадим на преден план еротичното, сетивното, сензитивното, чистата любов към света и своята откритост към този свят, то рациото, системата, всяко статукво, което ни кара да се чувстваме затворени в черупки, в клетки, в кутийки ще се срути от само себе си. Аз не виждам това как може да стане от раз, но съм оптимист, че може да стане ако всеки предава радост, добро и позитивно на хората в своя кръг и всички предават нататък.
Хосе Ортега и Гасет има много хубава книга – „Бунтът на масите“. Как може да се осъществи кардиналната промяна?
Аз лично имам проблем с думата „маси“, защото осъзнатите хора са тези, които са осъзнали своята индивидуалност, които осъзнават с това и колективност и това би било вече не масовост, а колективност. Един бунт, в такъв случай, за да бъде успешен, трябва да почива тъкмо на тази осъзната индивидуалност, сензитивност, емоционалност и отзивчивост към останалите. Винаги по осъзнат начин.
Вижте повече във видеото на Десислава Томова: