Две изложби – „Зоната“ в галерия „Депо“, състояла се през май 2023, и „Черната кутия“ през септември 2023 в СБХ – Шипка 6, литературна дискусия, студентски конкурс за есе, поетичен пърформанс – видео, анимация и като далечна цел – документален филм за поета, са част от активностите по проекта. С една цел: да върнем в света все по-отдалечаващата се във времето поезия на Георги Рупчев. В прагматичната ни реалност тази поезия отдавна я няма. Няма търсене, но и предлагане няма. Тя остава заключена в неръкотворния музей от приятели, литератори и ценители, прибрали в дълбокото спомени за човека и стихосбирките с поезията му.
С различните реализации по проекта търсим нови, актуални канали към мощната, изпълнена с трагизъм поезия на един от най-талантливите съвременни български автори. Творчеството на Георги Рупчев е литературно наследство от световна величина. То заслужава да придобие признание и влияние извън посветения кръг на неговите почитатели.
Поезията е пренебрегвано оръжие в борбата за оцеляване на човешкия дух. Кога ще имаме по-добър случай да си припомним неподозираната и мощ, ако не сега – в епохата на биологически и психопандемии, политически интриги, войни – хибридни и реални, глобални икономически и екологични сътресения и смразяваща дехуманизация?
С какво си струва да се примирим?
Кога е нужно да се разбунтуваме?
Къде да застанем в борбата между „здравословния“ конформизъм и инстинкта за НЕприспособимост – този стряскащ поетичен образ на Рупчев за дълбинната необходимост от отстояване на човешкото достойнство, колкото и потискащ да става света около нас?
В налудната ни реалност, съвместяваща плоскоземци с напреднал изкуствен интелект, артистите също мобилизират своя инстинкт за приспособимост и преразглеждат – напасват, нагаждат реакциите си към новите екстремни условия.
Георги Рупчев (1957 – 2001), обратно, обявява поезията за средство на съпротива. Съпротива чрез изкуството и избор да съществува на ръба, извън зоната на комфорта.
„Поезията е инстинкт за неприспособимост, а сега са времена на приспособление“, казва Рупчев в интервю през 1994. Той нарича своето/моето поколение от втората половина на ХХ век поколение на „страстното разпиляване“. Поезията му извира и изтича през процепа между две епохи, разпилява се в „чувството за бавно изчезване“. И това изчезване, това масово отмиране на неповторим поколенчески опит и ценности, са в пълен ход и днес.
Едвин Сугарев пише: „Поезията на Георги Рупчев е особен, рядък случай, чиято значимост надхвърля тази на неговото поколение, а и времето, в което е създадена. Поети като него като че ли принадлежат към друга раса, за която поезията е наистина самоубийствен занаят – или „проява на инстинкта за неприспособимост”, както го определяше Жоро. И именно затова днес, в подлите и малоумни времена, които обитаваме, такива поети са насъщни.“
И ние задаваме въпросите:
Защо почти никой днес не издава Рупчев?
Защо поезията му не се изучава в училище?
Защо няма достойни за ранга й литературоведски изследвания?
Защо няма преводи на поезията му или са пренебрежимо малко?
Защо се опитваме да забравим точно тази поезия, която, дори заглушена, звучи като тътен преди големия трус?
Всъщност, в този проект, въпросите винаги ще са повече от отговорите, но си струва да опитаме.
Проектът е част от Календара на значимите културни събития в столицата.
Проектът се финансира от Национален фонд „Култура“, Програма за възстановяване и развитие на частни културни организации и Едногодишен грант 2022.