Разговаряме с Малин Кръстев по повод предстоящите Празници на изкуствата „Аполония“, в програмата на които той има цели три участия. Специално за Kafene.bg популярният актьор разказва за трите представления и споделя защо срещата с публиката е толкова важна за него.
Въпрос: Участвате в три спектакъла, които са част от програмата на Празници на изкуствата „Аполония“. Разкажете ни малко повече за тях – какво да очакват от представленията хората, които все още не са ги гледали?
Отговор: И трите представления са много различни сами по себе си. Първото е на Теди Москов по великия филм на Еторе Скола „Обичахме се толкова много“ – едно много добро представление, играно в миналия сезон на театър „Зад канала“, чиято цялостна продукция беше на много високо ниво. Казвам това по простата причина, че ден след нас се играе спектакълът „Празникът“ на Явор Гърдев, който също мисля, че е едно истинско театрално събитие. От спектакъла на Теди хората могат да очакват смях, малко тъга, като цяло едно различно представление. Теди Москов и прекрасните ми колеги от „Зад канала“ не са правили такова досега.
Второто представление е трудно да се нарече спектакъл. Това е нещо, което направихме в памет на проф. Крикор Азарян по повод рождения му ден и което вече се превърна в някакъв вид спектакъл – „Чехов х 3“. Спектакълът включва трилогията Чехови пиеси, които проф. Азарян постави преди години – „Чайка“ в театър „Българска армия“, „Три сестри“ в Младежкия театър „Николай Бинев“ и „Вишнева градина“ в Народния театър „Иван Вазов“. Владимир Люцканов и неговата съпруга Антоанета Бачурова направиха една интересна компилация с голяма част от участващите актьори в тези представления. Наистина стана един много нежен, диханен спектакъл, в който ще изиграем някои части от постановките заедно със спомени за проф. Азарян, които ще текат на видео. Така ще срещнем публиката с едно нежно, интимно представление, за да си спомним за големия творец и мъдрец проф. Азарян.
Третият спектакъл – „Най-бързият часовник във вселената“ е и последната ни премиера с Театър 199 под режисурата на Стайко Мурджев и по текст на Филип Ридли – един доста откачен англичанин, който в последно време пише доста провокативни текстове. Тази пиеса е доста странна, доста на ръба на абсурда, на ръба на човешките взаимоотношения и как човек в парадокса на живеене може да стигне до крайност и насилие. Любопитно и атрактивно представление – в стила на Стайко Мурджев. Там имам възможност да си партнирам със Станка Калчева, Явор Бахаров, младите колеги Виктория Николова, дебютантите Румен Михайлов и Александър Тонев.
Въпрос: Кога разбрахте, че искате да станете актьор?
Отговор: На 23 април 1970 г. в 16:30 ч. (рождената дата на Малин Кръстев – б.р.)
Въпрос: Кой или какво ви оказваше най-силно влияние през годините?
Отговор: В минало време не знам какво или кой ми е оказал влияние, винаги съм разчитал на интуицията. Аз винаги съм казвал, че съм много слаб актьор, но съм доста интуитивен. Ако нещо ми помага в тази професия, то е интуицията. Може би съм позволил да ме маркират и така интуитивно да общувам с хора, които наистина да ме направят по-богат, по-интересен, по-парадоксален. Има хора, които ги имам за много близки в моя живот – мои преподаватели, режисьори, колеги, с които съм се срещал, страшно много са. Това е може би нещото, което ме маркира – срещата ми с любопитни хора, защото професията ми е такава – публична, обществена, занимаваме се с всичко онова, което е човекът като цялост. И затова е много важно за един актьор да среща любопитни, интересни хора. Евтини, ерзац хора не ме интересуват.
Въпрос: Освен актьор, сте режисьор, драматург, водещ и преподавател. Какво ще посъветвате младите хора, които искат да поемат по Вашия път?
Отговор: Пътят си е мой. Всеки сам избира, постига, транжира пътя си и го прави любопитен за себе си. А моята отговорност, и ако имаме някаква мисия към младите хора, е чрез нашия талант, чрез нашето можене и онова, което сме научили и сме позволили да ни маркира, всеки сам да намери пътя си. Моят път си е моят път, както пее Франк Синатра – „Мy way”. Ако някой иска да ходи по моя път, то означава да ме копира, което е глупаво. Изкуство се прави от личност и индивидуалност. Всеки трябва да намери своя път.
Въпрос: Има ли роля, сцена или публика, към които все още се стремите?
Отговор: Да се стремя – не, имам любими роли, които вече не се играят и имам роли, които вече 15 години не слизат от сцената. Любопитно ми е това, че нашата професия не се работи, а се живее. И в момента започвам да влизам в една друга възраст. Ако едни роли са ми били любопитни на 20 години, на 30 години вече ми станаха любопитни други роли и логично трябва, доколкото Господ е решил да живея, в тази възрастова група да се подготвя за нови предизвикателства и нови роли. Никога не съм мечтал да играя Ромео, а и това е най-скучната роля. А към сцени и публика – надали искам да играя в Royal Albert Hall, не ми се играе и на някаква специфична сцена, да кажем във вода, но проблемът ми е с публиката.
Публиката е нещо, което не можеш да го излъжеш, по-скоро трябва да му зададеш верните въпроси. Единственото, което в момента правим в България е да се борим с тази публика да се държи културно в театъра, да се научи, че театърът е храм, че в театъра не се говори по телефона, телефонът се изключва. Най-ужасното нещо, което българският зрител започна да прави в последно време е, че веднага след като разбере, че представлението е свършило, да става на крака. В цял свят, там където съм имал възможност да играя – Америка, Русия, а и в Европа, ставането на публиката означава край на поклона, но българският зрител някак си бърза и това е много обидно за актьорите. Имаш чувството, че те бързат да си тръгнат от салона. Това ми е битката в момента и с повечето колеги си говорим, че може би трябва да издадем наръчник как се ходи на театър, какво се прави в театъра. Точно затова срещата ми с публиката е не само важна дотолкова доколкото да предам посланието на текста и да накарам хората да се замислят и да се приберат малко по-духовно осмислени, но и да се научат на някаква етика и възпитание в театъра.
Въпрос: Кой е най-важният урок, който сте научили досега?
Отговор: Уроците са за учащи. Не желая да се уча. Оставил съм животът да ми се случи. Мисля, че това е най-честното нещо, което човек може да направи с живота си. Уроци, какво съм научил – не, оставил съм животът да ми се случи и не ме е срам от миналото ми, настоящето ми и бъдещето ми. За нищо не съжалявам и това е. Оставил съм да продължавам да се влюбвам, да продължавам да харесвам, да продължавам да се учудвам от нещата, защото както казваше великият Коко Азарян: „Кога хората спират да се обичат – когато спрат да се учудват един от друг.“ Е, поне това си позволявам – да не спирам да се учудвам. А който иска да се учи, да се учи.