Мирела Иванова разкрива душата си в книгата на своя живот
Мирела Иванова е родена на 11 май 1962 година в София. Започва да печата стихове в списание „Родна реч“ още като ученичка в Немската гимназия. Първата ѝ стихосбирка „Каменни криле“ излиза през 1985 година.
Авторка е на девет поетични книги, най-известните сред които са „Самотна игра“, „Памет за подробности“, „Разглобяване на играчките“, „Еклектики“, „Любовите ни“, „Седем“. Издава два сборника с разкази: „Бавно“ и „Всички разкази са за теб“, и два тома с публицистични текстове. Носител е на национални и международни награди за поезия: Наградата за модерна поезия от Източна и Югоизточна Европа, Националната награда „Христо Г. Данов“, Наградата за литература на София, наградите за поезия „Николай Кънчев“ и „Перото“ за „СЕДЕМ. Стихотворения (с) биографии“, Голямата награда „Орфей“ за изключителен принос в поезията.
В края на 2022 година е номинирана за престижната награда „Европейски поет на свободата“ в град Гданск, Полша.
Участник е в редица престижни европейски литературни форуми, като „Европа пише“, „Поезията в града“, „Донумента“, „Фрагиле“. През 2008 година получава от Баварското министерство на културата едногодишна писателска стипендия в Международния творчески дом „Вила Конкордия“ в Бамберг.
Стиховете и разказите на Мирела Иванова са превеждани и публикувани на множество езици, включени са в редица представителни антологии на българската и европейската поезия и проза. Има две издадени поетични книги в Германия: „Самотна игра“ и „Сдобряване със студа“ в превод на Норберт Рандов и Габи Тиман. „Седем. Стихотворения (с) биографии“ излиза в Полша, преведена от Магдалена Питлак.
Мирела Иванова е драматург в Народен театър „Иван Вазов“, на чиито камерни сцени с успех се играят пиесите ѝ „О, ти, която и да си…“ и „Бележките под линия“.
Интервю с Мирела Иванова
Стиховете в „Призоваване на поезията“ служат като наръчник по отстояване
Новата стихосбирка на Мирела Иванова – „Призоваване на поезията“ – е изповед. Пространство, изградено от мастило и хартия, в което откриваме не само нея, но често и себе си. Антологията поставя превратна точка в творчеството ѝ, защото обобщава всичко досега, но и предоставя новото, бъдещето на поетесата.
С Мирела Иванова си говорим за силата на лириката и колко важна е чувствената литература във всяко време – отминало или предстоящо.
– Мирела, с новата си антология призоваваш поезията, но към какво би искала поезията ти да призове читателя?
Често съм разказвала как на 14-годишна възраст, на ничията земя на юношеството, несигурна, недонаправена, неясна на самата себе си, самотна и сама в един парк, за първи път проумях, че мога да призова поезията. Единствено думите можеха да ми се притекат на помощ, да изразят тръпната ми тъга, невинното ми, но разтърсващо страдание, единствено и само думите! Оттогава насетне поезията се явява като спасяващо озарение във всеки болезнен промеждутък насред голямото всекидневно всекидневие, осветява със смисъл механиката на непрекъснатото справяне, придържа ме изправена, съхранява силата и хоризонтите ми.
Стихотворенията в антологията биха могли да послужат като наръчник по отстояване – или пък взет изпит по изпитания. Шегувам се, разбира се. Съучастието в нечий поетичен свят е мистериозно и несравнимо преживяване, припознаването на чуждите думи като свои не бива да бъде обяснявано, то се случва във високото на духа, на чувствеността, на трепета и вълнението.
Харесва ми съществителното „призоваване“, не е еднократен призив, а красиво, повтарящо се усилие, което съдържа и изисква енергия, смелост, посвещение. Стихотворенията в антологията, убедена съм, ще намерят своите пристрастни и чувствителни съмишленици, проникновени тълкуватели, ревностни привърженици – зная, че тази книга не е лесно четиво, но аман от леснина!
– Разделила си антологията на няколко цикъла, всеки обобщаващ отделен „сезон“ от живота ти. Разкажи ни за тях.
Всеки от отделните цикли в антологията може да бъде четен като отделна книга, да съществува самостойно… Съблазънта да пренареждам смисли и съмнения, да съвместявам в „екстравагантна общност“ стихотворения от студентските си години и току-що написани, още топли и задъхани, за мен си остава най-празничната игра. Не крия пристрастието си към антологиите, свои и чужди. В това преизмисляне на живота, в препострояването на поетичната биография, в куража да обърнеш местата на мазето и покрива, да отвориш прозорци там, където е само мрак и безизходност, да превърнеш отказите в сила, да накъсаш дъха си на повече от четири сезона, се състои свободата, която поезията ми/ни подарява. Дотук с метафорите – в началото на антологията, в цикъла „ИГРИ“, има повече от новите ми, непубликувани досега в книга, стихотворения. Вече не се боя да си „играя до несвяст“ с думите, тъй че можем да наречем първия сезон „сезонът на храбростта“. Следват „Веригите от думи“, или младежкият сезон, премного яснота и вик, неистовост и неотместими с тежестта си поанти. Но надали е интересно да тълкувам, иронизирам, обяснявам защо и как съм подредила книгата, нека всеки я разгръща и чете според своята нагласа и опитност.
– Има ли потребност младото поколение от поезия?
Всеки има потребност от поезия! Младите хора, с които непрекъснато се срещам и общувам, също търсят упование и утеха в поезията, в думите. Търсят себе си.
– Съчетаваш писането и работата ти в театъра с преподавателската дейност. На какво учиш младите в курсовете си и какво научаваш от тях, което после прилагаш и в творчеството си?
Аз преподавам в магистърската програма „Преводач-редактор“ на Софийския университет – и преподавам най-вече защото програмата ми се струва изключително важна, тъй като немарата към езика взема застрашителни размери. Всеки ден се сблъскваме с примери на удивителна неграмотност, все повече хора не могат да изразят мисълта си, езикът се стеснява и капсулира в двеста-триста думи… Та магистрите в тази програма са вече изучени хора, решени да разширят познанията си, и моето неистово желание е да ги заразя със страстта си към необята на българския език с всичките му необозрими възможности, нюанси, красоти… Групите са малки на брой, познавам поименно всички в последните петнайсетина години, общувам с тях по всевъзможни творческо-житейски и ценностни въпроси, подкрепям ги в професионалните им стремежи, шегуваме се много, разбираме се прекрасно – като приятели, часовете са живи и надявам се, смислени.
От тях научавам, че има смисъл да вършиш всяка работа с обич, защото тогава престава да е просто работа…