След „Хлапета“ и „Неотминало“ „Дъждът оставя следи“ е третият роман на Александър Чобанов. Той е познат на публиката като сценарист и автор на някои от най-разпознаваемите български сериали – „Под прикритие“, „Дяволското гърло“, „Отдел Издирване“, „Съни Бийч“ и други.
От 2019 година Александър Чобанов е член на Британската асоциация на криминалните писатели (CWA) и на американската асоциация на авторите на трилъри (ITWA).
За сериала
Главните роли в сериала са поверени на Герасим Георгиев – Геро и Христина Джурова, а в актьорския състав ще видим още любими български актьори – Ана Пападопулу, Марин Янев, Георги Иванов, Стефан Къшев, Йордан Биков и Васил Панов. Зад проекта стои силен творчески екип: режисьорите Кристина Грозева и Петър Вълчанов, продуцентът Александър Христов (Albion Films) и главен сценарист Александър Чобанов. Музиката е поверена на маестро Максим Ешкенази.
Сериалът се реализира с подкрепата на Националния филмов център и обещава да бъде една от най-впечатляващите родни продукции през годината.
За романа
„Дъждът оставя следи“ е криминален роман, който проследява разследването около една мистериозна находка в тайно скривалище в Рилския манастир. Намерени са човешки кости, които крият дълбоко пазени тайни. Открива ги йеромонах Климент, насочен от анонимно писмо. Разплитането на случая води двамата главни герои – инспектор Ангел Обретенов и бившия полицай Борислав Андреев, към убийства от миналото, които ще променят живота и на двамата.
„Дъждът оставя следи“ е разказ за паметта – личната и историческата. За това как миналото никога не изчезва напълно, а намира начин да се върне, често през най-неочаквани места и хора.
Интервю с Александър Чобанов
Г-н Чобанов, по Нова телевизия предстои да бъде излъчен сериалът „Дъждът оставя следи“. Вие сте главен сценарист на продукцията и автор на едноименния роман. А на 26 май излиза и нов тираж на книгата – с нова корица и свежа енергия. Разкажете ни малко повече за историята, за мистериозното престъпление в Рилския манастир.
Историята тръгва от едно много силно и на пръв поглед невъзможно събитие – в Рилския манастир са открити човешки кости, укрити десетилетия назад. Това автоматично отключва въпрос, който е едновременно криминален и дълбоко личен – как нещо подобно може да остане скрито толкова дълго и кой има интерес то да не излезе наяве. Но за мен „Дъждът оставя следи“ не е просто история за престъпление. Това е разказ за паметта – личната и историческата. За това как миналото никога не изчезва напълно, а намира начин да се върне, често през най-неочаквани места и хора.
Защо избрахте загадката да се развива именно в манастир?
Манастирът за мен е място, в което времето работи по различен начин. Там има натрупване – на история, на вяра, на човешки съдби. И точно това го прави много силна драматургична среда. Интересно ми беше какво се случва, когато в едно пространство, което по принцип свързваме с тишина, смирение и духовност, влезе нещо толкова човешко и разклащащо като престъплението. Получава се сблъсък, който не е само криминален, а и морален. От друга страна, манастирите са и места, които пазят тайни. Не задължително в конспиративния смисъл, а просто защото са преживели различни епохи, включително и такива, в които много неща не са могли да бъдат казани на глас. Така че изборът не беше случаен – това е среда, която естествено носи напрежение между вяра, истина и скрито минало. И за мен това е много плодородна почва за история като „Дъждът оставя следи“.
Какви разлики ще открием между книгата и сериала?
Разликите идват най-вече от самата природа на двата формата. Романът е много по-лично преживяване – там читателят влиза в мислите на героите, в техните съмнения и спомени. Сериалът, от своя страна, трябва да изнесе това навън – чрез действие, чрез конфликт и присъствие. В екранизацията разширихме света. Добавихме сюжетни линии, които ги няма в романа, но също така махнахме сюжети, които присъстват в книгата. Като цяло сериалът е визуално произведение и екранизацията на роман винаги е предизвикателство, но смятам, че в нашия случай се получи много интересно. В крайна сметка зрителят ще има последната дума.
Къде свършва романът и започва сценарият? Как предавате вече познатата история по нов начин, като едновременно запазвате същността ѝ?
За мен романът и сценарият са два различни начина да разкажеш една и съща истина. Романът ти дава свободата да бъдеш вътре в героя – в мислите му, в паметта му, в нюансите. Сценарият те кара да излезеш навън и да намериш действието, конфликта, жеста, през който тази вътрешност да стане видима. В този смисъл романът не „свършва“, а се трансформира. Той остава като основа – като тема, като свят и усещане. Но формата се променя и изисква други решения. Понякога това означава да съкратиш, друг път – да разшириш или дори да пренаредиш събитията, за да работят по-добре на екран. Най-важното за мен беше да запазя сърцевината – въпроса, който стои в центъра на историята. Ако това е налице, можеш да си позволиш да променяш структура, сцени или дори линии. Киното не е илюстрация на романа. То е нов прочит. И ако е честен към източника си, той може да разкаже същата история по различен начин.
Кое от двете е по-лесно за писане – романът или сценарият?
Не мисля, че едното е по-лесно от другото – просто трудността е различна. При художествената литература имаш огромна свобода. Най-вече в начина, по който тече времето. В един роман времето може да бъде разтягано – както е в романа на Марсел Пруст „По следите на изгубеното време“. Или пък да бъде компресирано, както е в романа на Джеймс Джойс „Одисей“. Това в киното и сериалите се постига изключително трудно. Същото важи и за пространството в литературата – реално нямаш никакви ограничения, освен на собственото си въображение. Докато на екрана пространството е конкретно място, което зрителят трябва да види, а за да го види, то трябва да бъде заснето. Но точно тази свобода понякога е и най-трудното – защото няма рамка, която да те държи. Сценарият е обратното – той е много по-ограничен. Трябва да мислиш в действие, в сцени, в ритъм. Не можеш да си позволиш да обясняваш, всичко трябва да се случва пред очите ти. Това изисква много дисциплина и прецизност. Ако трябва да го кажа просто – литературата е по-свободна, сценарият е по-ограничаващ. И в двата случая трудността идва от това да намериш точната форма за историята.