Очаквайте на 12 май историята за пътя на Никола Нови Софийски, която ни учи какво е да живееш и да умреш за ближния
Иван Станков е роден в с. Гомотарци, Видински окръг, през 1956 г. Автор е на литературоведски книги върху творчеството на Асен Разцветников, Йордан Йовков, Димитър Талев, Васил Попов, Борис Христов и др. Преводач от румънски на книгите на Мирча Картареску.
Автор на белетристичните книги: „Спомени за вода. Dm“, 2014 г., „Улици и кораби. Gm“, 2017 г., „Имена под снега. А7“, 2019 г., „Вечерна сватба“, 2020 г., „Късна смърт“, 2022 г., „На два гласа“, 2024 г. Носител е на Националната литературна награда „Елиас Канети“, на литературните награди на Портал „Култура“, „Стоян Михайловски“ и „Хеликон“.
В началото на тази книга стои писателят Анчо Калоянов.
Той е причината тя да бъде написана.
Книгата е стъпила върху Житието на Никола Нови Софийски.
Но има и много измислици в нея.
Състои се от четири части.
Всяка от тях има свой автор.
Действието се развива през XVI век в София, но също и другаде.
Тази книга би искала да бъде роман.
Но не знае какво е. И оставя читателя сам да реши.
Разказът търси опора в идеята за положително прекрасния герой.
И задава много от въпросите, с които човек се изправя пред Вярата.
Извътре има и литературни кражби.
Дано ограбените се зарадват от чужди страници да чуят гласа си.
Авторът
Интервю с Иван Станков
Идеята на „Животът е наблизо“ е, че нашият живот е нечий сън
Да разказваш за светец е дарба, която не всеки притежава. Нужен е житейски опит и философски ум, за да не залитнеш по емоцията. Иван Станков притежава и двете, от което се ражда новата му книга “Животът е наблизо“, която разглежда живота на свети мъченик Никола Софийски – от началото, през трънливия, но праведен път до края.
Разговаряме с Иван Станков за това шеметно пътешествие, белязало душите на много хора – някои от които е променило, други е насърчило да бъдат по-добра своя версия, а на трети е донесло надежда.
– Г-н Станков, какво ви вдъхнови да напишете роман за свети мъченик Никола Софийски?
Не знам дали „Животът е наблизо“ е роман. Самата книга не знае това. Не е исторически роман със сигурност. Нейната отправна точка е Житието на светеца от Матей Граматик, действието се развива през XVI век и основен герой е Никола Нови Софийски, канонизиран след мъчителната си смърт. Самият той е „автор“ на първия апокриф от книгата.
Идеята на „Животът е наблизо“ е стара – че нашият живот е нечий сън. Че живеем между страниците на някаква книга и някой ни измисля. И че ние не можем да променим нищо, защото сме просто персонажи, които знаят само онова, което досега им се е случило в книгата, и нищо от онова, което има да им се случи до края. Че тези неща ги знае само Авторът. Никола Нови открива това в затворническата килия по време на съдебния процес над него, когато негови приятели му носят в затвора Житието му. Доколко сме свободни в живота си, след като всичко, което ни се е случило, се е случило по единствения възможен начин и всяко наше „ами ако“ има смисъл само за нещата, които още не са ни се случили? Това е основното питане на книгата.
– Защо книгата е разделена на четири апокрифа, всеки разказан от различен човек – от самия него, от съпругата му, от неговия приятел – писаря Тудор Костел, и от сирака Ивайло, когото отгледал като свой?
Книгата мълчи по въпроса дали Ивайло е сирак. Просто не помни баща си. Трябваше ми персонаж поет, освободен от „баща ми в мен“. Иначе Ивайло представлява една от четирите гледни точки и един от четирите езика, които представят живота на Никола. Имитацията на конструкцията на Четвероевангелието е търсена, правили са го и други автори. Архитектониката, която напомня библейските стихове, също е умишлена. Книгата използва инструменти от „онази“ епоха, понеже самият разказ е изваден именно оттам.
– Романът започва с три изключителни в дълбочината си изречения: Утре ми предстои да умра. Дано не се обърка нещо. Написаното трябва да се сбъдне. Към днешна дата сбъднала ли се е, според вас, жертвата на Никола Нови Софийски и имало ли е смисъл от нея?
Първите изречения задават съдържанието и формата на книгата. Читателят не бива да остава в нея, за да разбере какво ще се случи. Това, което ще се случва, вече се знае още от първото изречение. Читателят трябва да остане в книгата заради самото четене. Другото, което подсказват първите изречения, е неспособността на книгата да излезе от библейско-поетичния ритъм на разказването. Иска, а не може. А не може, защото и разказът, и героите ѝ са от библейско-поетично потекло.
Жертвата на Никола Нови Софийски в самата история – на Църквата и на народа ни – има много измерения и не съм аз човекът, който може да отговори на зададения въпрос. „Животът е наблизо“ е все пак фикционален текст, който няма никакви претенции за историческа правдоподобност. Въпросите, които се разиграват в книгата, са онези наши питания, с които се сблъскваме, когато застанем пред Вярата. Най-важният – как да упражняваме свободата си, когато знаем, че е преброен и последният косъм на главата ни, че и последният човек, и последната клонка на всяко дърво, и всяка въздишка, и всеки сън, и всяка мисъл са предзададени в Първоначалния промисъл? И ако всичко е „пръст божи“, то тогава докъде се простира свободата ни и в какво се състои вината ни? Все сложни неща, на които съм търсил отговор в книгата.
– И преди сте казвали, че: Любовта и смъртта са двете единствени неща, за които литературата говори от Омир до днес. Разбира се, любовта приема много форми и е насочена към различни източници. Каква е любовта в „Животът е наблизо“?
В книгата любовта е привидно встрани от основния талвег на книгата. Но тя си е там. И работи „подмолно“. Обръща лицето си и към любимия, и към любимата, към съпруга и към съпругата, към ближния и най-вече към Божия син. Търси правата си, търси основанията си, а и обекта си. Обичат различно героите на книгата. Също като хората.