Очаквайте на 15.09.2026 г.: поглед към живота и съдбата на Атанас Буров
Баща и дъщеря: Атанас Буров и Недялка (Беба) Бурова.
Той – банкер, политик, дипломат, национален бриджор, любимец на красивите жени и на простия народ. Тя – глезлата на семейството, „татковото момченце в дантелена рокличка“.
Той – образован в Париж и Женева, владеещ няколко европейски езика. Тя – посредствена възпитаница на Американския колеж в Симеоново.
Той цял живот прави пари, партии и вестници и от трибуната на Обществото на народите успява да спаси рухналата икономика на победена във войните България, а Беба, отдадена на тениса, плуването и природата, хвърчи по празните български шосета с белия си мерцедес.
След преврата на Девети септември Буров е осъден на двайсет години затвор. А дъщеря му става сътрудник на Тайните служби.
Той умира в затвора, а тя – в уютния си дом в полите на Витоша. На него потомците му издигат паметник и той завинаги остава в паметта на народа, а тя – в архивите на Държавна сигурност. Също завинаги.
За Неда Антонова
Неда Антонова е автор на повече от двайсет романа, по-голямата част сюжетно свързани със събития от българската история. Сред тях са трилогията „Възкресените“, „Елегия“, „Царица Елеонора Българска“, „Съвършената. Преподобна Стойна – неканоничната светица“, а също „Първият след Бога. Любовта и смъртта на Васил Левски“, „Баладата. Любовта на Ботев и Венета“, „Безмълвие. Греховната младост на Паисий Хилендарски“, „Плодовете зреят нощем“, „Моят любовен август“. На особен читателски интерес се радва луксозното издание на есеистичната й книга „Пепел от мислеща тръстика“.
Нейни книги са преведени на френски, руски, чешки и полски. Неда Антонова е единствената жена, удостоена с литературната награда „Златен меч“.
Живее и работи в Търговище.
Буров не може да бъде предположен. Той винаги е вървял една мисъл пред събитията.
Интервю с Неда Антонова
А защо точно Буров? Защо избрахте да разкажете за личността и живота му?
Може ли това да бъде вторият ви въпрос?
А какъв предлагате да бъде първият?
Оня, който през последните две години неведнъж си задавах: Защо точно на мене се падна… това изпитание?!
И какъв беше отговорът?
Банален. Най-баналният. Известно е, че всяка идея е бацил и той търси свой носител – оня от нас, който ще му осигури подходяща жизнена среда, за да може микроорганизмът да се развие, да се осъществи в своето предназначение и – ако може –да се обезсмърти.
Тоест темата търси своя автор. А с какво вие лично сте привлекли бацила?
Още по-банално. В моя случай примамката се съдържаше в късмета ми да живея в интересно време. Растях в години, когато в България се извършваха големите исторически промени. В семейството, в което съм родена, а и по-късно – в семейството, в което влязох след омъжването си – всички мъже носеха каскетите си леко накривени надясно. Това бе знак, че принадлежат към партията на Никола Петков, развяват зеленото знаме и споделят идеята – както после разбрах – за съпротива на комунистическия режим със средствата на легалната класова борба, в което ги убеждавал и Буров… А в неделните вечери – по време на сватби и годежи – духовата музика на селото свиреше една мелодия с хороводен ритъм, а младите подпийнали мъже друсаха хорото и някои от тях пееха:
„Искам да съм богаташко чедо,/искам Буров да ми бъде дедо…“
Народът му беше извадил песен. Слушах на разните зимни празници и седенки за Атанас Буров да се говори като за могъщ и състрадателен човек: „Кога изгоре на чичо хамбарът, запалиха го де, беше по жътва. Слънцето пече, хамбарът гори, чичови жънат на нивата, а батьо ми Неделчо студент в Германия… Всичко изгоре – до темелите. Тогаз чичо – де да иде клетникът, при Буров отишъл. Изприказвал се лично на Буров, той го изслушал и накрая рекъл: „Аз пари ще ти дам и ти ще си вдигнеш хамбар, после ще ги връщаш на банката десет години… но при едно условие: не откъсвай момчето си от науката!…“ Така и стана. Ей го днес батьо Неделчо – големец в окръжната служба „Земеделие“… де седне и стане, все Буров споменува…“ Други пък разказваха как банкерът идвал в селото преди избори, трети видял снимката му във вестник… „С жена си се направил на снимка… той по-нисък, тя по-висока, ама и двамата пременени и по погледите им личи, че са богати…“
Мисля, че в повечето случаи хората си измисляха случки на срещи с него и разказваха, и си вярваха… И като вярваха, надяваха се…
И после? Вече под товара на изпитанието, както го нарекохте?
Нямах избор. Примирих се и взех да си внушавам, че не ме е страх от темата и че съм отличена с нечие доверие. И помолих Бог да ми даде здраве. Здраве и време. Датата беше 30 септември 2024 година. И както става в такива случаи: пробиваш тунел с глава. Трудно, но до ужас вълнуващо. В продължение на тези две години пред погледа ми се разгръщаше един забележителен живот… чиято бурна събитийност аз едва смогвах да следвам с мисълта си.
Казвате, че съвременниците на Буров го наричали „последния български възрожденец“ и „последния предан приятел на народа“…
Не го казвам аз, а онези, които лично са го познавали. И ви моля да ми повярвате: в тази книга няма нито една моя авторска дума – изключвам бележките под линия! Говорят само героите на романа – всеки за себе си или един за друг. Аз съм в ролята на добросъвестно записващия слушател.
Защо избрахте за паралелен образ не сина, а дъщерята на Буров?
Той самият избира своето пристрастие, наричайки Беба „татковото момченце в дантелена рокличка“. Тя във всичко е негова противоположност и разглеждайки я отблизо, той опознава себе си. И макар умен, образован и далновиден, бащата не разбира, че я прави неспособна да преодолява живота.
Какъв е Буров в тази роля? Различен ли е от публичния образ, който познаваме?
Ако го видиш седнал до нея в белия ѝ мерцедес, засмян и доволен да я гледа как върти волана, никога не би повярвала, че това е тежкият банкер и респектиращ европейците дипломат, какъвто го познава обществото. Мисля, че като ѝ позволява волности, които никога не би позволил на сина си, Буров е удовлетворявал детския си копнеж по свобода. Той си спомня: „Ние с брат ми сме възпитавани по строгите правила на колежа „Итън“ в Англия. Тя не е била принуждавана да прави нищо, което не ѝ харесва. Той я нарича „Дете на слънцето, водата и вятъра“.
Но тя успява да издържи тежките условия, в които ѝ се е наложило да съществува. Вие лично възмущавате ли се от факта, че малко след като баща ѝ умира в Пазарджишкия затвор, Недялка Бурова – Беба, сама предлага да помогне на Службите в разкриване на това кой стои зад прозвището „Бабушка“?
Авторът няма право да съди героите си, а само да им съчувства. И често си я представях: една млада жена, която не умее да прави нищо… сама… гладна… беззащитна… И с дете, което невинаги има с какво да нахрани… „И няма кой да ми помогне. Баща ми – в земята, мъжът ми – в затвора…“
Питали ли сте се как вие бихте постъпили на нейно място?
А защо мислите, че не ми се е случвало?
Кое точно?
Необходимостта да избирам.
И какво избрахте?
Най-лесното: изключих нуждата от избор, унищожавайки едната от двете възможности…
Човек чете и се пита: какво е съотношението между фактите и авторската фикция в романа?
Това е привилегия на читателя. Той избира на кое да вярва.
На какво ви научи общуването с духа на Буров?
На вяра в неизбежността и разума на всичко, което се случва. И в ролята на високата цел. Тя съдържа необходимата за постигането ѝ подемна сила, защото целта поражда смисъла, а смисълът предизвиква енергията…
Ако днес можехте да зададете въпрос на Атанас Буров, отговорът на който не съществува в документите, какъв би бил той?
Понеже неговото верую гласи: „България заслужава всякаква жертва!“, бих го попитала: „С каква жертва днес нашият народ би могъл да спаси своята България?“
И какъв предполагате, че би бил неговият отговор?
Буров не може да бъде предположен. Той винаги е вървял една мисъл пред събитията.