Втората премиера за новия сезон на Театрална работилница „Сфумато“ – „Животът, макар и кратък“ – ще се състои на 2 и 29 ноември от 19 часа.
„Животът, макар и кратък“
от Ст. Стратиев
Драматургична версия и режисура: Бюрхан Керим
Сценография и костюми: Ива Славкова и Екатерина Андреева
Композитор: Христо Намлиев
Фотограф: Кети Райкова
Участници: Боян Фераджиев, Петко Венелинов, Стефан Саръиванов, Преслав Търпанов, Ангела Канева, София Джустрова
„Уважаема госпожо, успели сте да отидете на театър и той толкова Ви е развълнувал, че отново ми задавате въпрос. Но защо все на мене, госпожо? И вижте какъв въпрос ми задавате – защо столовете не се облекат в кадифе и редиците не се направят широки, та да се чувстват зрителите там удобно, а не като наказани. Това ли Ви остана от театъра, госпожо? В театъра човек не бива да се чувства удобно. Там той трябва да се вълнува – или да се ядосва, или да се смее, или да протестира, но не и да се чувства удобно. Засега ние го постигаме чрез столовете… Постигаме това човек да се чувства неудобно… Идеалното би било да става и чрез пиесите, чрез спектаклите… Но знаете колко трудно се постига идеалното…“
Извадки от „Четвърто писмо до г-жа Златка“
„Животът, макар и кратък“ проследява лутанията на интелигента в сложната действителност, която изпречва стени пред всяка негова крачка, сблъсъка на идеалистичните намерения с реалността и усилията, които са необходими, за да бъде променено статуквото. Героят на Стратиев – Архитект Стилянов е млад интелигент, който все още не се е срещал с живота извън зоната си на комфорт. Една пролетна сутрин решава да сложи край на компромисите и да направи решителна крачка към по-достоен живот за себе си и за другите. И тъкмо там настъпва конфликтът, защото промяната в действителност се оказва много по-трудна за постигане и е изпитание за волята.
„Страшното е, че ме питат къде е интелигенцията.
Какво се мотае като муха без глава.
Да имах мисли и думи – да отговоря.
Обаче нямам…“
Из „Интелектуалец по време на преход“
Проследимата тенденция в творчеството на Стратиев от дебютната му книга „Самотните вятърни мелници“ до последните, писани вече в годините на Прехода, е в посока смрачаване на настроението, разомагьосване на илюзиите, преобразяване на хумора в ирония, замяна на алегоричния изказ в изричане на огорчения и тревоги. В нашата пиеса откриваме аналогия между ранния Стратиев и идеалистичния, наивен Архитект Стилянов. По хода на действието неистовият акт на Архитекта за промяна към по-добро и почти детинската му вяра в тази идея биват подложени на изпитание и обречени на провал. Капитулацията му на финала разчитаме като предупреждение вече от късния Стратиев – към интелигента на XXI-ви век, дръзнал да се изправя срещу статуквото – да знае измеренията на трудността, защото познаването на Бетовен и Бергман не са достатъчни в тази битка.
Подобен прочит на Стратиев, на толкова познатия на българската публика Стратиев, ни се струва крайно необходим, защото двадесет години след смъртта на автора смешните му текстове за „Българският модел“ вече звучат зловещо.
Бюрхан Керим