Продължение от Владимир Зарев: Словото
З. А.: Не мислиш ли, че днес, когато върху литературата не тегнат догми и ограничения, тъкмо тази лудост на твоето слово отличава романите ти вече не като политическо, а като универсално послание? Според теб, как употребата на това лудо слово те отличава днес? И от какво те отличава?
Владимир Зарев: Ще повторя, че различието е форма на свобода. Затова тези два въпроса не ме вълнуват. Аз се чувствам свободен именно на територията на словото си, защото това е територията, която ме отличава, и това ми е достатъчно – от какво и от кого нека кажат други. В писането основна фигура е метафората, в текста две и две понякога не са равни на четири, а на пет или шест, т.е. писателят има възможността да повиши вътрешната енергия на словото, неговата значимост, да създава втори и трети семантичен (емоционален и познавателен) пласт на изказа. В своите творби винаги се стремя да наситя не само образите и сюжета, но и езика с максимална драматичност. Някои казват, че това е голям плюс и привилегия, други, че е мой недостатък, но този начин на писане създава моя личен, единствен и неповторим свят. Писателят трябва да има свой свят (учените хора го наричат стил), в противен случай той просто бъбри и преповтаря разказаното.
З. А.: Добре, нека тогава се опитаме да разтълкуваме две от твоите грандиозни метафори в трилогията: реката и месото. Твоите герои са хора от Видин, израсли край реката – най-красивата метафора на течащото време, която сякаш никога не омръзва. Те се преместват в София, където няма река, но събитията стават. Или събитията загиват, удушени от тоталитарност (преди 1989) и от непознаващата граници човешка алчност и властолюбие (след 1989). Защо загиват хората? Има ли връзка тяхната съдба с реката, с това, че са я напуснали?
Владимир Зарев: Благодаря ти за този въпрос. Реката наистина е една от основополагащите метафори в трилогията. Около Видин Дунав е огромна, ленива, невероятно красива, поетична река. Във всеки миг тя носи своето настроение, вътрешната си енергия да се променя, да се оттича от изгрева в залеза, от могъщото си и опасно пълноводие по черешови води до смирението си в горещото лято. Освен това забележи, реката има два бряга; тя разделя, но и свързва. По един чудесен, почти мъченически начин тя свързва патриархалната изостаналост, дълбоко провинциалната унилост на Видин с величието и аристократизма на Виена, например. И още нещо, може би най-важното. Древните са казали, че в една и съща река не можеш да се изкъпеш два пъти. Следователно реката във всеки миг е неповторимо различна и едновременно с това е приютяващо същата. Но точно такъв е и човешкия живот… във всеки миг ние сме различни и оставаме същите, променяме се и оставаме себе си.
Ето защо реката подобно на човешкия живот изтича и остава едновременно, както изтича и остава света в огледалото, което в своята свъсена неподвижност оглежда и отразява битието.
Прав си напълно… когато Вълчевият род се премества в София, той сякаш губи своя коректив (аз самият бях объркан и се чудех с какво да заменя тази прекрасна двойственост на реката). Тогава „повиках“ Йонка в София, тя с нейните магически качества да възвърне магическото в сюжета, да тълкува не веществените знаци и събитията, а техните значения, да надниква в бъдещето, да запомня чрез унеса на забравата, всъщност да подмени Реката.
З. А.: Реката е също метафора на провинциалното, на локалността, която остава неподвижна и е неспособна да тръгне по реката и да достигне до Големия свят. Виждаш ли България (и Видин, в частност) като миниатюра на Големия свят или като нещо изолирано от него?
Владимир Зарев: Разбира се, че Видин е миниатюра на Големия свят. Аз дълбоко вярвам, че, както океанът съдържа капката, така и капката съдържа в себе си океана. От края на деветнадесети век та до днес България е малка страна, но нейното битие е свързано и донякъде повтаря мировата история, предизвикана от Великите сили. За това и един мой герой в „Битието“ възкликва след свършека на Европейската (Първата световна) война: „Но какво може да даде град като Видин на Световната история освен половин полк с осиротели вдовици и един полк със сираци?“
Искам обаче да обърна внимание на следното. Светът, околният обективен свят е такъв, какъвто го прави човекът в него. Възможно е някой да живее в самота в пустинята и неговата богата чувствителност или финото му духовно величие да преизпълнят с живот, драматизъм и смисли пустинната празнота. И обратното, друг, който живее в центъра на Париж или Ню Йорк, може да е толкова сив, скучен и безличен, че и самият негов свят да изглежда малък, незначителен и беден. В този смисъл Видин наистина е живописен провинциален град, но моите герои го населяват с енергия, с човешка значимост и силни страсти, с могъщото дихание на желанията и мечтите си.
З. А.: Твоите герои-мъже изпитват неистов глад за месо в моменти на сюблимен дистрес, на съдбоносна криза. Месото обикновено е метафора на хищника. Но те не са хищници и в края на краищата всеки от тях загива или си отива неудовлетворен, неосъществен. Защо все пак гладът им е за месо?
Владимир Зарев: Жаждата за месо е нещо като генетичен белег, като дълбинна психологическа жига, с която са белязани мъжете от Вълчевия род. По принцип в желанието да се пипа, да се дъвче, да се яде месо прозира нещо езическо, животинско, неопитомено у човека. Но точно когато в тези силни до изнемога мъже забушуват неудържими човешки страсти, за да смирят първичното у себе си, те трябва да го „утешат“, да го упоят, да го нахранят с нещо също тъй неовладяемо първосигнално и първично. Убеден съм, че това е верен, дълбинен и много характерен психологически инстинкт.
З. А: Сега ще ти задам навярно най-важния, пред мен ти си го определял като съдбовeн за теб, въпрос за властта. Защо трябва да приемем, че трилогията „Битието“, „Изходът“, „Законът“, освен другите си епични и художествени достойнства, е и сказание за властта, за вездесъщата власт?
Владимир Зарев: Според мен наистина въпросът за властта е най-важният и мъчително труден за разрешаване екзистенциален проблем за всеки човек. Ако се вгледаме внимателно в човека, ще забележим, че, колкото и да звучи измислено, всички възможни по-трайни негови стратегии за бъдещето, пък и мимолетните му хрумвания, въжделения и действия в настоящето са продиктувани и се подчиняват на копнежа му да властва … да властва над някого, над нещо, над някакво умение. Цялото наше разумно поведение е опит да овеществим и наложим своята власт. Забележи, поне половината от времето бебето плаче не защото е гладно или подмокрено, а за да привлече вниманието на майка си и чрез своя инат да упражни властта си над нея. Всичко, до което се докоснем у себе си, се стреми към някаква власт или изразява власт. Душевната чистота е власт, но и подлостта е форма на власт, любовта е власт, ала и омразата е власт, физическото и интелектуалното удоволствие обикновено означават власт, красотата е форма на власт, но и грозотата е властна, защото ни въздейства и отблъсква, парите са власт, ала дори нищетата и страданието са форма на власт – сакатият просяк нарочно оголва отрязания си крак и така чрез своето нещастие властва над нас и ни принуждава да му дадем милостиня. Знанието, уменията и интелигентността се стремят да се превърнат във власт, изкуството е прекрасна форма на власт, всеки голям писател, художник или композитор е един очарователен тиранин. Копнежът към властта у човека е вездесъщ и всепроникващ, като се замисля дори самоубийството изразява нечия последна власт, макар че самоубиецът унищожително я упражнява върху себе си.
З. А.: Проблемът за властта, щом тя е толкова вездесъща, има ли според теб решение?
Владимир Зарев: Отделният човек би могъл да го реши, мисля аз, или поне изглежда така. Това може да стане чрез трудния път на смирението. Не казвам примирение, защото примирението означава, че нещо, някакво решение, ни е наложено отвън. Ние просто сме принудени, насилени да го приемем. Обаче покаянието и смирението изразяват драматичен вътрешен избор, те са отказ от нещо, наложен отвътре. Със смирението, както знаеш, подробно се занимават източните философии.
От обществена и социална гледна точка обаче проблемът за властта изглежда неразрешим, защото дори във възможно най-демократичното общество тези, които управляват, са малцинство, те са по-малко от тези, които са управлявани, а това неравенство води до неминуем конфликт на интереси.
З. А.: Да се върнем към трилогията, какви форми на власт описваш в нея?
Владимир Зарев: Чудесен въпрос. Мисля, че в първата част, в „Битието“, най-силно ме занимава това, което наричам властта на кръвта, на инстинкта, генетичната власт, вътрешната потребност да се реализираш по някакъв начин. Всички мои герои усещат острото отсъствие на нещо съдбовно важно за тях, то е неопределимо, но всички се досещат, че без него животът е безсмислен. Спомни си образа на Илия Вълчев, неистовия му и разрушителен копнеж да строи, не просто да бъде богат и да ползва властта на парите, а да властва над другите и над себе си като непрестанно изгражда и сътворява.
В „Изходът“ се опитвам да разгадая методите и смислите на тоталитарната власт, на това всепоглъщащо безумие, което превръща насилието, ожесточеното и ужасяващо насилие, в единствения инструмент за постигане на щастие. Спомни си Крум Марийкин, който по най-зловещ начин принуждава селяните „доброволно“ да предадат нивите и добитъка си и да влязат в ТКЗС и през цялото време се пита: „Защо тези хора не искат да бъдат щастливи?“.
Всъщност коварната тайна на тоталитарната власт се състои в това, че тя се стреми да вмени на всеки усещането за виновност и така се опитва да превърне всеки човек в съучастник. По този начин и жертвата, и палачът стават еманация на насилието, на една привидно красива идеология, която обаче е неосъществима. Социализмът непрестанно обещаваше на хората светло бъдеще, отлагаше живота им в бъдещето, ала настоящето им беше трудно и лишено от справедливост.
В третата част, в „Законът“, се стремях да разкажа за властта на парите. По времето на социализма също имаше богати и бедни, но финансово изразено разликата между тях не беше голяма. Връзките и службата носеха престиж; парите не бяха особено престижни по няколко причини. Първо, с тях не можеше да се направи и постигне нищо, не можеше да се изгради фабричка, да се открие ресторант или хотел, да се купи апартамент или лека кола, за панелно жилище се чакаше с десетки години, да се предприеме околосветско пътешествие или просто свободно да се пътува по света беше немислимо, единствената банка даваше един процент лихва.
След демократичните промени у нас парите изведнъж добиха огромно, необгледно, нетърпимо значение и се превърнаха в най-висшата възможна ценност. Изведнъж хората бяха ослепени от провиждането, че парите дават свобода, неизмерима свобода и власт, всепроникваща, достигаща до ненаказуемост, до самообожествяване власт. Така всички повярваха, че могат по чудо да станат милионери и в първите години на демокрацията се нароиха няколко милиона фирми, а доста необразовани, прости, направо тъпи ала до наглост арогантни хора се превърнаха във видни предприемачи и уважавани бизнесмени. Интересно за мен като писател бе да наблюдавам и анализирам самообожествяването, появата на лъжливо вътрешно убеждение, че парите, големите лесни и награбени пари носят безсмъртие. Точно поради тази първосигнална надменност бяха изпозастреляни доста мафиотски босове, съмнителни банкери и свръхбогаташи.
З. А.: Искаш да кажеш, че упражняването на власт е в основата на човешката трагедия?
Владимир Зарев: Да, така е. Трагедия е и за онзи, който я има, и за онзи, който й се подчинява. Но нейната трагичност и неразрешимост са в услуга на литературата: в живота на смирения човек няма драматизъм, драматизмът е до момента, в който той е решил, че единственият път към освобождаване от властта е смирението. Смирението – дори под формата на смърт, както е в гръцките трагедии и у Шекспир – може да бъде изход от драмата, катарзис, но от него е трудно да се направи въздействаща литература.
Следва продължение…
Още по темата: