На 29 юли 2025 г. в Дом на киното се състоя премиерата на „Етюд за глас, тяло и инструмент“ – филм, който разлага историята до най-фините ѝ съставки: глас, тяло, инструмент. В тази триада откриваме не само метафора за сценичните изкуства, но и код за разчитане на една по-дълбока борба – войната, която жените водят за правото да съществуват в публичното пространство като творци, а не като символи, функции или украса.
Сценарият е дело на покойния режисьор и визионер Николай Георгиев – артист, който превърна акта на създаване в акт на съпротива. Режисурата е дело на Валерия Димитрова и Дима Настева, а операторската работа – на Лора Топалова, чието око превежда метафората в образ. Във филма участват Орнелла Цолканов (Тялото), Ерол Александър (Гласът), Адриана Славова (Миналото), Божидар Пенев (Инструментът) и Димана Енчева (Фантазията) – фигури, които въплъщават архетипи в интимния космос на студиото, наречено „Етюд“.
Филмът започва с привидно семпъл сюжет: прослушване за нова балерина. Мария – млада, завършила, дисциплинирана – навлиза в света на свободния артист, в пространството на етюда, където формата не е догма, а възможност. Между нея и режисьора – Гласът – започва напрегнат, почти невъзможен романс, който се развива не толкова като любовна история, а като сблъсък между два мирогледа: патриархалната дисциплина и артистичната анархия. В този триъгълник, третият – пианистът – е медиаторът, но също и свидетел на невъзможността за синхрон: „Не разбрах какво да свиря.“ – казва той, а с това изразява разкола между желанията, езиците и границите на човешкото.
„Етюд за глас, тяло и инструмент“ не предлага утеха. Не изглажда противоречия. Вместо това поставя въпроси – остри, телесни, често неудобни. Колко жени са били изтрити, премълчани, адаптирани до неузнаваемост, за да съществуват в среда, която възнаграждава подчинението и наказва автономията? Колко филми така и не биват заснети или разпространени, защото женският глас в тях не звучи „по правилния начин“? Колко тела са били използвани като инструмент, но никога чути като глас?
Филмът функционира като лаборатория за анализ на неравенствата в изкуството – място, където личното не може да бъде отделено от професионалното. През фрагментарен, почти музикален наратив, се разгръща архетипа – Жената като инициатор и жертва, създател и свидетел, артист и тяло.
Но този филм е нещо повече от разобличение. Той е и утвърждение. Че жените създават кино. Че жените създават театър, музика, метафора. Че гласът, тялото и инструментът не са разделени по пол, а по способност, по сила, по смелост да говориш, когато от теб се очаква да мълчиш. И че когато артистът (независимо от пола си) откаже да се подчинява, изкуството най-после се доближава до истината.
„Етюд за глас, тяло и инструмент“ е не само филм – той е акт на памет и акт на бъдеще. Акт, в който белите лястовици на българското кино – както ги нарече Петя Йосифова-Хънкинс – не просто летят срещу вятъра, но отказват да изчезнат. Те остават. И говорят.