Димитър Кабаков е драматург и поет, работи в театър София, има две поставени пиеси – "Жарава" и "Амарантус" – и двете предизвикали множество емоции и коментари. За драматургията у нас, за магията на писането и театъра е това интервю специално за читателите на Kafene.bg.
Как пишеш и защо пишеш?
Ще бъда леко циничен. Това е моята "духовна чекия". Без нея трябва да потъна, да ме няма. Това ме спасява.
Поезията и драматургията. Кое беше най-напред?
Идват от само себе си. Поезията беше най-напред. Драматургията дойде около тридесетата ми година. И то много шантава тема – действието се развива между разпятието и възкресението. Един тракиец, като физическия баща, Йосиф – мъжът на Мария, който отглежда Исус, и Йехова, като духовния баща.
Темите за драматургията идват по различен начин. Някои са от ежедневието, други от прочетени неща, някои идват от желание да погледнеш конкретен проблем от даден ъгъл.
Поезията е "Аз, аз, аз". Тя е моя дневник. Докато драматургията е нещо друго. Донякъде желание и способност да влезеш в кожата на другия – героя на пиесата.
И в двете постановки, които можаха да видят бял свят ме питаха "Коя е тази жена, това момиче, къде живеят" – няма такава жена или момиче, няма такава конкретност, всичко е сбор. Всичко е от много неща събирано. Поне при мен е така.
Променя ли се текстът, когато го видиш на сцена?
Категорично. Аз съм от авторите, които позволяват не само заиграване с текста, но и много повече… може би защото желанието ми беше да стана театрален режисьор, в училище съм поставял, след това в университета, учил съм известно време и ВИТИЗ. И знам какво е, когато режисьора вземе един текст. Много интересни неща стават въз основа на един корпус – добавен, съкратен, разместен. Понякога се получава великолепно. Въпрос на гледна точка и на приемане. Всеки е свободен. Театърът е колективно изкуство. Да, текстът е много важен, но и режисьорът е много важен, актьорът е много важен, осветителят – всички.
Можеш ли да не харесаш свой текст вече на сцената?
Първият спектакъл, който Възкресия Вихърова направи по "Жарава", там имаше минимални съкращения. Седнахме с Невена Мандаджиева, Възкресия и аз, и работихме заедно. Година по-късно Невена сама върна част от съкратените текстове.
Аз харесвам "Амарантос". Ако аз седна да го поставям, няма да го направя по този начин. Но Възкресия е режисьор, който потъва в работата си. На моменти емоциите и стигаха до краен предел, тя работеше и очите и се пълнеха със сълзи. Може ли при подобно потъване в текста и проблемите да се намесвам?! Когато искаш режисьор, който да направи от текста ти спектакъл, го оставяш да работи, както той знае.
Развива ли се една пиеса, след като вече е поставена?
Няма правила, няма рецепта. Една пиеса може да тръгне слабо, а после да стане силна. И обратното.
Публиката част от това ли е?
Естествено! Абсолютно! Когато имаш срещу себе си публика, която не откликва, ако нямаш връзка, не става. Трябва да я има връзката. Авторът и режисьорът са до премиерата, после всичко е в ръцете на актьорите и хората в салона.
Какво мислиш за публиката? Може ли да свали една пиеса?
Да, може – ако никой не я гледа. Лошото е и друго. Една постановка може да е лоша – може да е чалга, порнография, ужасно направена и въпреки това да живее години наред, защото гъделичка определени струни у публиката.
Има ли чалга в театъра?
Много.
Няма ли една голяма претенция в театъра, една елитарност?
Не. При някои има. Но други съвсем откровено правят чалга, в преносния смисъл. Има отвратителни постановки.
Има ли едно възраждане на българския театър, все пак?
Българският театър, като театър – има хубави неща, има и не добри. Но интересът се възроди отдавна. Винаги е имало добри и лоши постановки. Когато става дума за културни прояви – иска време, дистанция, за да се оценява, няма да е обективно. Моето мнение е крайно лично и не отразява процесите безпристрастно. Гледната ми точка все пак е на пишещ драматург, а не на критик.
Драматургията е отчайващо нещо, доколкото голяма част от българските режисьори не желаят да правят нови български текстове. Налагането на нови имена е безкрайно трудно. Няма никаква гаранция, че ще има интерес към нов текст и непознат автор. За финансова страна на въпроса въобще не говоря. Ако някой си мисли, че от драматургия или литература може да се издържа нормално, просто е смешен. От тази гледна точка млади хора много трудно се навиват да се борят с армада от вятърни мелници. Написването на текста е едно. Но самото му реализиране, и то добро реализиране, е съвсем, съвсем друго нещо.
Все пак има български драматурзи?
Винаги е имало. Следя ги, както като текстове, така и като постановки.
Нали театърът у нас не е само в София?
Извън София също има добър театър. Много интересни неща се случват във Варненския театър, в Шуменския също. Благодарение на Рада Спасова, лека й пръст, тя беше голям човек, се случваха наистина страхотни неща. Рада се мъчеше да прави това, което би трябвало да бъде задача на Министерство на културата. Да обгрижва съвременната българска драматургия, създаването на нови текстове. В цяла Европа го правят. Ние тук не – губим от това. Тази работа е много крехка. Съдя по себе си. Ние имаме нужда понякога от ръчкане, подтикване, галене по перото, защото сами не знаем дали това, което пишем, се получава. Когато виждаш срещу себе си искрен интерес, осъзнаваш, че това, което правиш има смисъл. Особено театъра. Той е публично изкуство, той е за момента. Можеш да напишеш великолепен роман и да го оценят след време, ако има какво да се оцени. Докато с пиесите не е точно така – ако сега не се забележи, постави на сцената, потъва. Когато авторът започва работа с режисьора и актьорите върху конкретен текст на сцена, получава се процес, в който той може да се развива и усъвършенства, може би тука най-точно се учи този занаят.
Театърът като че ли от всички изкуства е най-облагодетелстван?
Така се вижда отстрани. Категорично мисля, че не е така. Проблемът не е само в парите за изкуството. Проблемът е да има внимание към творците, когато създадат нещо наистина стойностно, макар и не комерсиално. Както за режисьорите, така и за драматурзите.
Ако искаме да има нова българска драматургия, тази година ще видят бял свят например – двайсет нови пиеси, от тях една ще става. Догодина ще се поставят нови двайсет – от тях, пак една ще става. По-догодина ще се появят нови две добри от двайсетте и така нататък. Специално в театъра по друг начин, като че ли не се получава.
Да пожелаеш нещо на нашите читатели, на публиката?
Ако някой чувства нещо в себе си … да не се предава, защото това е най-лесното. Не изменяйте на истинската си същност, защото рано или късно наистина ще съжалявате.