Светослав Пеев е един от най-популярните наши актьори. Работи и като режисьор. Изиграл е над 70 театрални роли и над 100 телевизионни. Снимал се е в 23 филма, сред които “Мъже в командировка”, “С деца на море”, “Приятели за вечеря”, “Изпити по никое време”, “Матриархат”, “Войната на таралежите”, “Баща ми бояджията”. Шест години е живял в Кипър. През 2005 г. се връща в България.
Г-н Пеев, след девет години отново Ви виждаме на сцената като актьор – в пиесата “Две сватби и едно прелюбодеяние”, на която сте и режисьор. Защо решихте да изиграете тази роля?
Защото много исках хората да се смеят, да останат страшно доволни, да излязат усмихнати. Мисля, че животът не е толкова лесен, лек и реших, пък каквото ще да става, да направя една чиста комедия.
Кое Ви провокира да изберете пиеса на Рей Куни, за когото у нас има противоречиви мнения?
Противоречивите мнения се дължат не на творчеството на Рей Куни, а на това как се прави. Държах да се направи съвсем сериозно. Това, което се случва на сцената, е една чиста драма за героите. И колкото по-сериозно го играят, толкова по-смешно става. Мисля, че който дойде, ще се убеди в това.
А между впрочем “Две сватби и едно прелюбодеяние” е определена за най-смешната английска пиеса на ХХ век. Аз съм я правил и в Кипър. С нея направихме едно световно турне, като стигнахме и до Австралия, където я представихме пред кипърската и гръцката общност. Ако знаете каква е гръцката колония там – имат два театъра, кафенета, ресторанти, кина. Страхотно! И всичко е за гърците.
А имате ли намерение и със сегашната постановка да излезете в чужбина, където също живеят много българи?
Ами, тайни намерения има (смее се). Възможно е.
Вие като режисьор с какви актьори предпочитате да работите?
Мога да работя с всякакви. Но предпочитам такива, които се отнасят сериозно към работата си. Всичко трябва да идва от сърцето и ума. Един наш професор е казал: “Вяра и детска наивност”. Аз обичам тези актьори, които я имат в себе си и гледат към света с погледа на детето. Вземете добрите американски, европейски, руски филми – всичко е вяра. Сценаристи, режисьори, актьори – всички вярват в това, което правят.
Какви са впечатленията Ви от най-младото поколение артисти у нас?
Страхотно талантливи хора има между тях. Но за съжаление малко са местата за изява. Когато все пак ние работехме, имаше телевизия, кино, в театъра бяхме непрекъснато, играеше се. А сега ми прави впечатление, че по Коледа и Нова година не се играе. Трябва да Ви кажа, че в цяла Европа, за Америка да не говоря, не е така. В Англия дори футболистите играят мачове навръх Нова година. И зрителите гледат, интересуват се. Защото това е свободното време на хората. Ти трябва да им го направиш приятно. А в България театрите почиват по 10 – 15 дни, в провинцията и по 20. Казват – “Празници!”. Всичко сяда за чашката. Еми, преди чашката човек може да гледа едно представление, с което да се развесели, да му “паднат” всички грижи и после да хване чашката…
Шест години живяхте в Кипър, където работехте в театър “Сатирико”. По какво се различава културният живот там от този в България?
Там например представленията почват в осем и половина, а през лятото – в девет, девет и половина вечерта. Животът се различава по това, че следобяд не можеш да намериш никого. Всеки си е легнал за час, час и половина. От 17 часа нататък става работата в театрите. Представления се играят три до четири дни в седмицата, най-често – в сряда, петък, събота и неделя. Всички театри в Кипър (в столицата те са 4 и в другите градове има още 3-4) са задължени да направят през сезона една или две детски пиеси. И учителите водят организирано децата на театър. В нашия театър “Сатирико” във вторник, сряда, четвъртък и петък има сутрешно представление, на което идват по 400 деца. И е страшна красота! Но това е възпитание.
През тези години, които бях в Кипър, не можах да играя главна роля в театъра. Защото те страхотно робуват на литературния език. А аз имам акцент. Е, изиграх много германци, руснаци. Но съм доволен.
Ние на какво можем да се научим от кипърците?
Ние просто трябва да се научим да сме спокойни. Там има задръствания навсякъде, но кипърецът си стои спокойно. Идва му редът, минава си. Не те притеснява. А ние криво ли разбрахме това, че трябва да се работи така – на зъби, на нокти, на барзане, на не знам какво. Докато там всичко става много по-спокойно. Което, особено за децата, е рай. В училищата се спортува. Много силно са застъпени уроците по драма, балет, гимнастика, тенис. И кипърецът, който е сравнително добре икономически, си праща детето на такива занимания. Аз също имах два класа малки дечица отделно от драматичната школа, където извадих четири класа мои студенти. Някои от тях сега са сред най-добрите артисти на Кипър. И играят така, както аз ги научих – с вяра и наивност.
Когато се завърнахте в България, поставихте в Сатиричния театър “Римска баня”. Защо избрахте точно тази пиеса на Станислав Стратиев?
Виновник за това е Ставри Калинов. Поканихме го в Кипър да направи изложба и той спа вкъщи. Споделих му, че искам да направя нещо от Стратиев и може би това да е “Римска баня”. Той ме посъветва за някои неща… И работата тръгна. След това там дойде моят приятел Юри Ступел и се уговорихме той да напише музиката. Иван Тенев (агент Тенев) пък подреди прозата на Стратиев в стихове. Песента беше изпята от двама студенти тогава, които сега вече са актьори… Разбих малко действията отвън – отвътре. Едно кафене имаме на морето, един телевизор. Там стават нещата. Главният герой вижда, че са му разбили къщата… Мисля, че Станислав Стратиев щеше да е доволен от това, че направихме пиесата така. Защото ние живеем в 2008-ма година.
А какъв човек беше Станислав Стратиев?
Велик. Това беше една гениална личност.
Спомням си, че тогава като режисьор се опитвахте да намерите и пари, за да направите тази постановка. Какви хора спонсорират българския театър? Има ли такива?
Има, но са малко. От най-горе до по-надолу се срещат някои хора, които помагат, за да се осъществят такива неща, когато успееш да ги убедиш, че това е в полза на театъра, в полза на публиката, в полза на това, което се върши в изкуството в тази държава. Аз просто трябва да им благодаря.
Какво е най-голямото Ви разочарование на сцената?
Преди една година направих една великолепна пиеса – “Целуни ме” на Ана Петрова (моя колежка, която пише много добре). Но я направих на крайно неудачно място. Спонсорът ни изостави, като реши, че това не заслужава внимание. А пиесата е великолепна. И ако аз я бях направил или в Сатирата, или в Сълзата, съм убеден, че тя щеше да има много дълъг живот. Направих грешки тогава и няма да си ги простя. Но това е минало.
На мен ли ми се струва, или у нас големи имена в българския театър като че ли вече се забравят?
Театърът е нещо, което е днес. Минава и заминава. Сега кой може да си спомни как е играл Иван Димов например. Един гениален актьор! Толкова съвременен. Неговите записи са уникално съвременни.
Но това е въпрос и на медиите. В другите държави непрекъснато се споменават такива актьори, телевизиите въртят техни участия.
Актьорът в театъра е днес. Гледат те, виждат те и заминава. Спомняте си после нещо, обаче то е мимолетно. В театъра е така.
Вие с какво се променихте след толкова години на сцената?
Не, не съм се променил. Същият идиот съм (смее се). Години минават, може и да съм се поменил, но към зрителите никога не съм имал нещо в мен, което да се промени. Режисьорът Найчо Попов, който беше мой страхотен учител, казваше: “Никога не трябва да бъдеш под публиката, никога – над публиката, а колко над нея – никой не знае”. И мисля, че аз спазвам това.
От толкова много роли в киното и в театъра имате ли любима роля?
Не бих казал. Но все пак в театъра ролите в Стратиевите пиеси за мен имат сантиментално чувство. И съм ги направил с голяма любов. Мисля, че хората ги бяха оценили, а сега оценяват и това, което съм направил в “Римска баня”.
А имате ли Ваше определение за таланта?
Не. Талантът е от Господ. А пък вече оттам нататък е работата. Или е талантлив човек, или не е. Средно положение – абе, малко талантлив, няма такъв.
Ще Ви видим ли скоро в киното?
Не знам. Аз много говорих против киното, та не знам дали българските режисьори ще ме поканят. Мисля, че българското кино страда от липса на добри сценарии. Гледам сръбско кино, македонско кино – страшно е съвременно. Руското кино е страхотно.
Напоследък много харесах филма “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”. Това е български филм, който има разказ вътре и така те прави съпричастен. Според мен много добре работят Иглика Трифонова и Невена Андонова. Сега един мой приятел – Генчо Генчев, се мъчи да направи един съвременен сценарий и аз му пожелавам успех.
Преди години бяхте пи ар на “Локомотив” (София), налагало ли Ви се е да прибягвате до актьорските си умения, за да разрешите някакъв проблем?
Не става там. Актьорските умения се свеждат само до терена – в добрия смисъл на думата. Каквото е театърът, това е и футболът. Има 11 души заедно. В “Римска баня” ако не са 10 души заедно – няма представление. Там – същата работа. За жалост в България трудно върви тази работа и почнахме да гледаме английски, испански, френски мачове. В “Локомотив” (София) бях пет години и трябва да Ви кажа, че отборът вървеше много добре, имахме радости. Но, все пак аз съм български актьор.
А като режисьор бихте ли поканил български спортист да участва във Ваша постановка?
Естествено, имам толкова приятели спортисти, които са страхотно артистични в добрия смисъл на думата. Някои дори на шега са ме молили да ги поканя. На шега, на шега, ама може да стане наистина.
Имам намерение в театъра да направя “Сако от велур” и за една от ролите да поканя спортната журналистка от БНТ Люба Пашова.
Но тя е завършила НАТФИЗ.
Да, така е.
По какво си приличат спортът и изкуството?
По това, че в развитите държави държат много на двете. Защото това са нещата, които правят хората щастливи. Карат ги да са усмихнати, да плачат, да се смеят.
Неотдавна бях на мач между “Арсенал” и “Манчестър Юнайтед” по покана на мениджъра на Бербатов – Емил Данчев. Бях в агитката на “Манчестър Юнайтед”, който загуби. Обаче футболистите след мача дойдоха при агитката. Поклониха се тъжни, тъжни. Публиката им ръкопляскаше. Абе, просто – друго нещо! Друго възпитание. Докато у нас хората са озлобени, ругаят, а там атмосферата е фантастична.
Какво още мечтаете да направите във Вашата кариера?
Е, всичко. Но на първо време – “Сако от велур”. И съм сигурен, че ще стане едно представление, което хората ще приемат страхотно. Защото това е най-добрата пиеса на Стратиев. Но ще я направя за днес! И съм абсолютно сигурен, че “горе” Станислав ще приеме това нещо с усмивка.
Убедих се, че хората много искат да гледат чиста комедия. Обичам балканската драматуртия и много скоро ще отида до Белград и ще говоря с моя приятел Душан Ковачевич, да видя, ако е написал нещо ново, да го направим тук.
Какво ще пожелаете на нашите читатели?
Хората в тази държава тази година да кажат това, което мислят!