Славена Даскалова е завършила НАТФИЗ “Кр. Сарафов”. Учила е музика в Академия “Siano” в Генуа. За музиката в нейния живот тя се съгласи да говори пред Kafene.bg.
Завършила си НАТФИЗ, а се занимаваш с музика. Защо направи този избор?
Това не е избор по желание. Бих искала да мога да се занимавам и с двете неща, но ситуацията е такава, че в музиката в момента има повече пари отколкото в театъра, за съжаление.
Какво е музиката за теб?
Колкото и тривиално да звучи, музиката е моят живот. Опитвала съм се да се занимавам и с други дейности, но първото нещо, което ми дава сили сутрин, като се събудя, е мисълта, че ще се занимавам с нещо, свързано с музиката.
Върху какво работиш в момента?
Мога да се похваля, че съм много щастлива, защото се намерих с едни много добри музиканти, хубави хора, с които имаме общи проекти. Създадохме група “Да”. Кръстихме я така, защото звучи оптимистично.
От една страна това е формация, с която ще се представяме пред хората, а от друга – замисляме авторски проект. В момента работим над една песен, която има работно заглавие “Не искам”, като в никакъв случай не е депресарско. Парчето трябва да бъде с оптимистичен край.
На какъв език ще я изпълнявате?
На български. В този работен вариант текстът и музиката са мои, а аранжиментът ще бъде на групата.
Кое е най-голямото предизвикателство в твоята работа?
Най-голямото предизвикателство е – след като си слязъл от сцената, хората, пред които си бил, да са доволни, което много рядко се случва. Имам предвид, че българинът е доста критично настроен и когато видиш искрено забавляващи се хора, които наистина са харесали твоя продукт, е особено приятно. Това нещо е най-голямото предизвикателство.
В кое твое амплоа се чувстваш най-уверена?
Ами, може би в пеенето. Въпреки че преди всяко излизане на сцената имам едно парене в стомаха, което според мен в момента, в който изчезне, е по-добре да слезеш от сцената и да не се качваш повече. Защото, ако нямаш вече тази тръпка, означава, че нещата ги правиш рутинно и че не влагаш всичко от себе си в това, което правиш.
Ти изпълняваш и песни на известни музиканти. Ако има възможност, с кого би искала да се срещнеш?
Ако имам възможност (това е абсолютно хипотетично), бих искала един ден да се срещна с група “Тото”, с Уитни Хюстън, с Кристина Агилера, Мадона. Бих се запознала и с Джорджа. Това е една италианска изпълнителка, която не е много популярна в България. Тя пее по различен начин, не по типичния италиански начин. Има американско звучене и за мен е страхотна.
Понякога работиш и като DJ. Как се чувстваш в тази роля?
Чувствам се прекрасно. Проблемът при мен е, че ми се иска да пускам само музиката, която аз харесвам, а ми се налага да пускам и много други неща.
А ти каква музика слушаш?
Слушам различна музика. Като се почне от класика, премине се през поп и се стигне до много твърд рок. Слушам всичко без чалга.
Учила си в Италия. Кое от италианския културен живот те впечатли най-много?
За съжаление, не мога да кажа какво ме е впечатлило, тъй като не съм имала възможността да се докосна до всичко. Била съм предимно в Генуа, който за нас е голям град, но за италианците е малко по-провинциален. Не е както Милано и Рим. Но ще споделя нещо, което не ми хареса. Понеже в България съм свикнала често да ходя в клубове, където се свири музика на живо, посетих такъв и там. Попаднах в клуб, където се влиза много трудно – с карти, с членски внос и т.н. Тогава свиреха музиканти от един джаз квартет, които бяха страхотни професионалисти, обаче без никакъв живец вътре в тях. Това, което ми направи впечатление, бе – техника, техника и никаква душа. Все едно, че бяха застанали на сцената с опрян пистолет в тила и им бяха казали: “Свирете, защото иначе ще ви застреляме!”. Та това ми направи най-силно впечатление. Липсва този живот, който го има тук.
А какво знаят италианците за българската музика?
Знаят много малко неща. Когато чуят “България”, обикновено отговарят “Стоичков”. Знаят и за сестри Малееви.
Единственият човек, който ми зададе въпрос за българската музика и се виждаше, че има някакви познания, беше един мой преподавател по солфеж, който в момента учеше дирижиране. Той ме попита за неравноделните тактове в българската народна музика и дали мога да му занеса партитури. Това беше единственият човек, който по някакъв начин докосна темата България, свързана с музика.
Кое е най-необичайното място, на което си пяла?
Мисля, че няма необичайни места. В смисъл такъв, че стига да позволява технически – навсякъде може да се пее.
Но най-дискомфортно ми е било участието в едно представление, което играехме във ВИТИЗ. Тогава ме качваха на една люлка – на два метра над сцената. Като люлка е силно казано – две въжета с една дъска по средата. Там се качвах права. Един сценичен работник ме залюляваше от единия край на сцената до другия (около 15 метра) и аз, държейки с едната ръка въжето, а с другата микрофона – пеех. По средата някъде трябваше да клекна, продължавайки да пея с микрофона в ръка, да седна на люлката, да успея да я спра с единия крак, да сляза и да продължа нататък. Може би това за мен е най-необичайното изпълнение.
Какво от българския културен живот ти харесва най-много?
Харесва ми, че го има. Моят културен живот е съсредоточен предимно в София и в момента говоря от гледната точка на един редови софиянец, който е бомбардиран от всички страни от театър, кино, изложби, концерти и всякакви такива мероприятия. Харесва ми това, че в София можеш почти всяка вечер да отидеш и да слушаш музика на живо с много голямо качество на изпълнение. Може да отидеш и да гледаш страхотни постановки в театрите, в които участват много професионални актьори и които дават всичко от себе си, за да предложат един много хубав продукт. Това е нещото, което мен лично много ме радва.
Как приемаш успеха?
Аз не мисля, че за момента съм се срещнала с успеха. Според мен успех има човек, който сам със себе си е спокоен и е доволен от това, което е направил. Вярно е, че трябва и другите да го признаят. Но в България реално успехът е относително понятие. Защото тук за успели се смятат тези, които имат много пари. Но това в никакъв случай не означава, че си успял. Защото може да си направил нещо, което е ценностно и стойностно, да е признато на други места – и да имаш успех, но да нямаш пари.
Аз не мисля, че успеха, ако, дай Боже, някой ден го имам, ще ме промени по някакъв начин. Понеже познавам много успели хора, които си останаха такива, каквито бяха, когато сме играли заедно по градинките и по парковете като деца. Е, има и хора, които нищо не са направили, а си мислят вече, че едва ли не са хванали Господ за шлифера.
Срещна ли се със завистта на хората?
Да. Със завистта на хората се срещам всеки ден. Въпреки че нямам кой знае какъв успех, се оказа, че тя може да се предизвика от най-малките нещица. И най-вече от липсата на самочувствие на много хора. И от страха им може би да не бъдат изместени по някакъв начин. Постоянно се сблъсквам със завистта на хората, но се опитвам тя да не ме закачи на чисто емоционално ниво и да не й обръщам внимание. Защото поддадеш ли се веднъж на тези неща, си обречен занапред. Мисля, че това нещо не трябва да го допускаме и да доставяме удоволствие на завистливите. Защото в момента, в който доставиш такова удоволствие, ти си победен А ако показваш, че си над това нещо и че то не може да те закачи, на практика им го връщаш стократно.
Имаш ли намерение да се върнеш към театъра, киното?
Много бих искала да се върна. Не знам дали ще ми се удаде тази възможност. Всеки ден мечтая за това нещо. Когато има кастинги, гледам да се явявам на тях. Дори ми предстои участие в един театрален проект. Но нека да тръгнат нещата и тогава ще говорим. Голямата ми мечта е да съчетая театър и музика.
В какво вярваш?
Вярвам в доброто начало у всеки един човек. Защото според мен всеки човек на някакво ниво в себе си носи доброта. Е, някой успява да я покаже, а друг – не успява.
Какво ще пожелаеш на нашите читатели?
Да са добри към другите и към себе си!