Вяра Табакова е завършила английска гимназия, а след това НАТФИЗ “Кр. Сарафов”. Актриса е от 15 години. В момента е в трупата на Държавен пътуващ театър, но е играла на сцените на почти всички софийски театри. Омъжена е и има две деца.
Разговаряме с нея след софийската премиера на спектакъла “Две сватби и едно прелюбодеяние” на Пернишкия драматичен театър “Боян Дановски”, в който играе като гостуващ актьор.
Комедийни роли ли предпочиташ да играеш?
Не знам дали предпочитам да играя комедийни роли, но поради това, че от години играя повече такива, в тях се чувствам достатъчно добре, за да ги обичам. Преди много години във ВИТИЗ Мариус Куркински ми казваше: “Ти си изключително смешна жена!”. Аз толкова мечтаех да бъда драматична актриса, но той като един невероятно талантлив човек се оказа и пророк. Така че – обичам да играя комедийни роли, но най-много обичам трагикомедията. Там, където нещата се случват на ръба и където се изисква огромна концентрация – творческа, психическа и човешка, и майсторство.
В “Две сватби и едно прелюбодеяние” си много сериозна, а публиката се “залива” от смях. Как се постига това?
Това е част от магията. Не знам как се постига, но знам, че на сцената живея друг живот. Аз не съм Вяра, аз съм в това същество, което има огромен проблем. Този проблем трябва да се реши и нещата ми се случват, както се случва в живота. Обикновено ние живеем на живот и смърт. Не живеем някак си ето така. И на сцената нещата трябва да са много сериозни, защото това е живот. Иначе как ще успееш да предадеш на зрителите твоя проблем. Вероятно моят проблем за тях е много малък и е много комичен, но за мен е изключително важен, защото в този момент аз живея живота на друго същество.
Какво е усещането на сцената, когато е такава реакцията на зрителите?
Това е мистика. Аз например не чувам кога публиката се смее и кога реагира. Като млада актриса много пъти съм получавала забележки, че трябва да изчаквам реакциите на зрителите. С времето то става и рефлекс. Преди спектакъл много се моля публиката да хареса представлението. Ако е смешно – да се смее. А по време на спектакъла мисля само за това, което се случва на моята героиня. Това е мистика. Тези неща трудно се обясняват. Това е някаква химия и процес, до който сигурно не се стига лесно. И вероятно аз ако го обясня, няма да съм актриса, ще съм театровед или преподавател и т.н.
Кое беше предизвикателството за теб, за да участваш в този спектакъл?
Пиесата ми хареса много, колегите – също, а и поканата на Светослав Пеев (аз вече бях работила веднъж под негова режисура в една превъзходна българска пиеса на драматурга Христо Бойчев), са достатъчно предизвикателство. Много съм щастлива от тази среща със Светослав Пеев. В тази пиеса той играе и главната роля, а аз му партнирам.
България е малка страна и ние нямаме чак толкова много работа, за да отхвърляме роли с лека ръка. Това е нашата професия. Всяка роля е едно предизвикателство. Тя може да ти се вижда прекрасна и да не се случат нещата, а пък може така да си резервирана, а всъщност да получиш огромно удовлетворение след това.
Рей Куни е спорен автор у нас. Какво е твоето мнение?
Да, наистина Рей Куни е много спорен автор. Имаше един период, в който Рей Куни беше като мръсна дума. Еми, това са нашите балкански комплекси. Рей Куни е англичанин и е много интелигентен автор. Ти беше свидетел колко умело той завързва конфликтите. Върху негови спектакли са снимани и филми. Аз харесвам Рей Куни и бих се радвала да има и български автор, който да е точно толкова блестящ, колкото е Рей Куни. В Англия той е изключително уважаван автор.
На теб кои български драматурзи ти харесват?
За съжаление българските автори са малко. Изпитвам огромно удоволствие да играя в български пиеси, в балкански пиеси. Харесва ми Константин Илиев, Христо Бойчев, Камен Донев, който освен че е много талантлив артист е и много талантлив млад автор. Харесвам много и Яна Добрева. Общо взето, адмирирам всички български автори.
А с какви артисти искаш да работиш?
С талантливи, с най-талантливите. Колкото са по-талантливи колегите ми, толкова пред мен летвата е по-висока. Най-щастлива съм била, когато около мен е имало талантливи колеги, както в случая е Светослав Пеев. Да си партнираш все пак с човек, който е много врял и кипял на сцената, е нещо изключително. Била съм щастлива, когато съм играла със Светлана Янчева, Снежина Петрова, Кръстьо Лафазанов, Деян Донков.
Кога ти е било най-трудно на сцената?
Сцената е моя територия. По-трудно ми е било в живота. На сцената винаги съм се чувствала много добре. Т.е. мога да кажа, че по-истински съм живяла на сцената отколкото в живота. Аз в живота трудно се справям и с бита, понякога и с човешките отношения. Сцената е моята стихия. Много я обичам и затова обичам и професията си.
От дете мечтаех да стана актриса, така че не съжалявам, че устоях на това мое желание. Защото във времето съм имала и други – да уча медицина, журналистика, да се занимавам с пеене.
Как се подготвяш за дадена роля?
Всяка роля изисква различен подход. Има роли, които някак си ти пасват като ръкавица. Те просто са създадени за теб. В случая такава е ролята на Клеопатра в “Ъндърграунд” на Христо Бойчев. Това е част от моето аз – истерична, превзета, чувствителна, зла, но с нежна душа. А има роли, за които се изискват много безсънни нощи и много сърцебиене, много труд, за да ти се отдадат. Трудно ми беше, макар че много съм мечтала за тази среща с Бекет. Благодарна съм на режисьора Иван Добчев, че ми се довери и ме взе да играя в спектакъла “Не аз” на Театрална работилница “Сфумато”. Тогава аз преживях едно творческо прераждане или преоткриване. Не вярвах, че това може да ми се случи. Е, случи ми се и оттогава сякаш станах по-смела, макар че процесът беше много труден и за мен, и за колегите, и за режисьора.
Обичаш ли да експериментираш?
Да, изключително много обичам. Заради това, че много обичам да експериментирам, съм се срещала с едни от най-добрите български режисьори. Такава е срещата ми с големия режисьор Иван Станев, който работи в Германия. Явих се на тежък театрален кастинг и бях избрана да участвам в предизвикателното му представление “Дон Жуан в Ада” на сцената на театър “София”. Много важна за мен бе и срещата ми с Бойко Богданов – един изключително талантлив и модерен български режисьор, чийто подход е съвсем различен и необичаен. А най-спокойна съм се чувствала в спектакли на Иван Добчев. Той не признава нещо, което от раз ти се отдава. Иска да има сериозно замъчване, за да се случат нещата. По време на репетиции съм полагала толкова усилия, но на сцената и за една секунда не съм се притеснявала, че може нещо да се обърка.
Вярваш ли в знаци и случайността?
За мен няма случайност. Аз случайностите ги наричам срещи. Така че – вярвам в знаците и срещите. Това, което хората биха могли да поискат, със сигурност ще им се случи. А нещо, което не могат да понесат, със сигурност няма да им се случи. Някак си висшите сили са благосклонни към нас. Трябва да внимаваме за какво се молим, защото е известна библейската мъдрост, че най-много сълзи са проляти за сбъднати молитви.
Как би определила артистите от твоето поколение?
Мисля, че ние сме много симпатично поколение. Приеха ме във ВИТИЗ, след това той стана НАТФИЗ. Тогава – през 1989 г., започна цялата промяна в държавата. Вероятно ние сме едно поколение на прехода. Но от българския режисьор Красимир Спасов съм запомнила, че – ако си шило в торба, ще пробиеш торбата. Така че всички талантливи хора намират своето място. На някои вероятно им предстои надколичествените натрупвания да доведат до качествени изменения (смее се). Това са реалностите. Аз съм родена в България. Тя е малка страна. Има език, който също го говорят малко хора и аз трябва да се харесам на моя народ.
Да, но ти говориш и английски език. Изкушаваш ли се да излезеш на сцена в друга държава?
Аз съм играла на английски език в спектакъла “Хотел Европа” по един международен проект, който за моя радост беше на големия балкански драматург Горан Стефановски. И обиколихме цяла Европа. Световната му премиера беше във Виена, след това един месец го играхме на театралния фестивал в Авиньон във Франция. Това беше много интересно и необичайно представление. Играехме го на английски, на френски и на италиански. За мен това беше голям късмет и голямо щастие.
Участваха ли други българи?
Да – големият български артист Иван Бърнев. И тогава сръбски и немски колеги написаха, че той вероятно ще стане европейска звезда. Много го харесвам и му пожелавам да му върви все така добре в кариерата в киното и в театъра.
Какво е усещането да играеш на сцени във Виена, в Париж?
Усещането е великолепно. Защото ако тук някой те възприема по някакъв начин, там те възприемат безусловно. Слава Богу ние с Иван имахме късмета да ни харесат и да напишат хубави неща за нас.
Ще те видим ли скоро в нещо подобно?
В представлението “Куфарите” на Недялко Делчев на Пловдивския драматичен театър, което влиза в голям международен проект за следващата година. И там вероятно ще има подобна случка, за която много се надявам да говорим специално.
Ти си в трупата на Държавен пътуващ театър, но забелязвам, че участваш в представления на други театри в България. Не се ли умори от това пътуване, или има нещо по-специално, което те кара да вървиш в тази посока?
Не, не се уморих. Аз обичам много колегите си от Пътуващия театър, но срещата с други колеги също обогатява. А публиката в Пловдив е една, в Перник – друга. Но навсякъде, когато си честен и си положил усилия, тя ти се отблагодарява. Така че с огромно удоволствие играя и в София, и в Пловдив, и в Перник, и най-вече във Варна, където е любимата ми публика.
Трудно ли е да си артист в България?
Аз не съм била актриса нито във Франция, нито в Англия, нито където и да било другаде. Аз съм българска актриса, това е моят избор и нямам право да се оплаквам. Харесва ми да съм актриса в България, ако може да бъдем и по-добре заплатени, би било чудесно. Но това са пожелания. Харесвам професията си и няма да се откажа от нея.
В кои спектакли участваш през този сезон?
Играя в “Далавера за леваци”, в “Ъндърграунд” и в “Две сватби и едно прелюбодеяние” на Пернишкия театър. Споменах и за международния проект с “Куфарите”.
Каква е Вяра Табакова извън сцената?
Много трудно се съвместяват нещата – да работиш тази професия и да го живееш този живот. Доста усилия ми коства на нервите справянето с бита. Най-важната роля за мен е, че съм майка на две деца, да ги пази Господ, но не само моите, а и децата на целия свят, защото в тях е бъдещето. И ако така полагам усилия, за да се справям, е заради децата ми. Не знам, на тях сигурно им е трудно да живеят с такава майка. Но аз получавам и голяма помощ от родителите ми, защото вероятно съвсем ще откача (смее се), и, разбира се, от мъжа ми, който се грижи да имаме финансова сигурност.
Ти участваш и в предаването “Хумор, сатира и забава” на програма “Христо Ботев”. Какво е предимството, че там публиката не те вижда?
Вероятно е недостатък. Но пък публиката може да си те нафантазира, ако харесва гласа ти. Или да остане много изненадада, когато те види на живо. но това е друга специфика. Работата пред микрофон изисква също специална култура. Но най-голямата ми радост там е, че това са материали, написани от български автори и се срещам с прекрасни артисти от всички театри, с които работата ми в радиото е празник.
Случвало ли ти се е да разпознаят гласа ти на улицата?
Да, много пъти. Понякога ме питат: “А, Вие, често дублирате?”. Истината е, че не дублирам често. Правила съм дублаж в два филма, но и тази работа много ми харесва.
За какво мечтаеш?
Най-вече да сме живи и здрави! Мечтая хората да следват мечтите си и ако те са добри, наистина да се случват. За себе си мечтая да бъда по-добра във всяко отношение – и като човек, и като професионалист. И ако всеки така тръгне от себе си и мечтае за собственото си развитие и усъвършенстване, и се помъчи да си помисли колко по-добър би могъл да бъде, няма да бъде разочарован от другите хора.
Какво ще пожелаеш на нашите читатели?
Пожелавам им да са здрави и да следват мечтите си!