Алексей Христов е завършил театрална режисура в Москва. Работил е в домове на културата, БНТ, Студия за научно-популярни и документални филми "Време", в театър "Сълза и смях" и Малък градски театър (Зад канала). През 1992 г. създава първия в България театрален профил в системата на средното образование – в софийско училище. Там по негова авторска програма изучават актьорско майсторство и режисура, сценична реч, пантомима, сценично движение и съвременен етикет. Постановки с негови ученици са показвани освен в училището и на сцените на НАТФИЗ и Сатиричния театър.
Първите публикации на разкази от Алексей Христов са през 1992 г. – във в."Литературен форум" и "Литературен вестник". През 1996 г. е издадена книгата му с разкази "Картини от една изложба". Неотдавна излезе и втората му книга “Дванайсет по пладне”.
Това интервю е направено специално за Kafene.bg.
През октомври т.г. на книжния пазар излезе втората Ви книга “Дванайсет по пладне”. Защо е озаглавена така?
Един от разказите в нея се казва “Дванайсет по пладне” и оттам идва заглавието на книгата. В нея са включени 16 фантастични разкази, макар че някои редактори и мои познати казват, че това са разкази на абсурда.
Какво е посланието Ви към читателите?
Аз съм писал разказите за собствено удоволствие. При тяхното създаване не съм мислил как ще ги възприемат читателите. Писателят просто си разказва тези измислени истории и се стреми, доколкото е възможно, по-добре да бъдат разказани. Т.е. да бъдат в някаква степен до някакво съвършенство според неговите усещания и разбирания.
Има ли някой от разказите, който да е по-специален за Вас?
Когато съм ги писал, е възниквала някаква идея и после тази история е почнала да се разгръща. В този смисъл не бих казал, че някой разказ е по-специален или пък, че някои разкази си ги обичам повече, пък други – не.
Фантастиката ли е предпочитаният жанр от Вас?
Вероятно моят начин на изразяване е такъв, че когато разказът вече е написан, се получава фантастичен разказ или, както някои наричат моите творби – разкази на абсурда.
А друг вид разкази пишете ли?
Да, имам и хумористични разкази. Някои от тях съм публикувал във вестник “Стършел”. Но и в тези творби има абсурден елемент – абсурдни истории. Хуморът не е битов.
Ако трябва да опишете Бай Ганю, използвайки фантастиката, как ще изглежда той?
Не знам. Мисля, че този герой не бих могъл да го опиша. Образът на бай Ганю е много унизителен за мен.
Кое е най-голямото предизвикателство за Вас като творец?
Може би, когато някаква история възникне в мислите ти, в представите ти, или някакво начало на история – да може да го завършиш докрай. Защото не винаги, когато се появи началото на разказа, имам представа как ще се развие той и как ще завърши.
А как се вдъхновявате?
Не бих казал, че нещо особено има за вдъхновение. Трудно ми е да обясня откъде идва то. В началото се появява изречение за някаква история, без да знам каква е тя. За да пиша, трябва да съм в усамотение. Обикновено при мен това се получава нощем, седнал съм някъде в стаята и вече мога да се отдам на представи, на някакви въображаеми неща, които стават.
Кои съвременни български автори харесвате?
Има интересни български автори, но трудно може да се следи цялата българска литература. На мен ми харесват Деян Енев, Алек Попов, Янко Станоев.
А кои писатели са оказали влияние върху Вашето творчество?
Трудно ми е да кажа дали са оказали влияние. По-скоро бих отговорил кои писатели ми харесват и ми допада техния начин на изразяване. Един от тях е Мирча Елиаде – румънец, който има страхотни фантастични разкази, без тези разкази да са свързани с Космоса, с извънземни. За съжаление той вече не е жив. Напоследък ми стана интересен и Харуки Мураками – японски автор, който също има абсурдни елементи в прозата си.
Ваши разкази са преведени във Франция. Как са приети от читателите там?
Те бяха публикувани в едно от най-старите литературни списания във Франция “Брев”. Нямам обаче обратна връзка как са били приети там. Общо взето, доколкото съм чувал, българската проза не е популярна във Франция.
А как се свързахте с това издание?
Владимир Шумелов – автор и преподавател от Велико Търново, се обърна към някои български автори, включително и към мен, за да се направи един брой за това списание, който да бъде със съвременна българска проза. Разказите бяха преведени на френски в България и след това – изпратени на издателите във Франция. И те от своя страна са одобрили тези, които бяха публикувани.
Разбрах, че се увличате от художествена фотография. С какво ви провокира тя?
Ами, трудно е да се каже. Фотографията, както и писането, е самотно изкуство. Да вървиш с фотоапарата и нещо, което забелязваш и ти хареса – да го снимаш, е изкуство на тишината. В смисъл, че нямаш контакт с обектите, които снимаш, а се опитваш да издебнеш момента. Понякога имаш и идея за снимка. Сещам се сега за такава – една жена на релсите, която чете роман. Тогава използвах моя позната за модел и направих снимката, която по-късно бе публикувана в популярен български вестник. По друг начин се казват нещата във фотографията. Случва се понякога да дадеш заглавие на снимка, а пък тя да е публикувана под друго заглавие. Това означава, че хората във вестника са видели нещо друго в нея.
А една такава снимка може ли да Ви провокира да напишете текст?
Не съм имал такъв случай – да тръгна от снимка към текст.
Което не означава, че не може да се случи.
Да, разбира се, всичко може да се случи.
До неотдавна Вие бяхте и преподавател по актьорско майсторство и режисура на ученици. На какво учехте Вашите възпитаници?
Театралният профил, който създадох към едно софийско училище, съществуваше с такава програма, където учениците освен актьорско майсторство и режисура учеха и други предмети – като сценично движение, сценична реч, ритмика. Специално аз им преподавах актьорско майсторство и режисура. Мисля си, че нещото, което за тях беше важно, е да не се правят на актьори, а да действат в обстоятелствата, които са дадени от сценичната задача. Т.е. да бъдат естествени в дадените обстоятелства. И мисля, че това нещо те успяха да го усвоят, тъй като много мои ученици след това бяха приети в НАТФИЗ, а някои вече са и завършили, работят като актьори по театрите.
Има ли сред тях по-известни имена?
Не знам доколко са известни. Например Христо Петков е актьор в театър “Сфумато”, Юли Балахуров от първия ми випуск ученици работи в Смолянския театър. Едно момче завърши куклено актьорско майсторство.
От какво най-много се вълнуват днешните тийнейджъри?
Те са различни. Поне тези, които бяха в моя профил, не особено много се увличаха от компютри. Може би, защото театралното изкуство е живо изкуство, няма екран, няма някаква преграда и затова прякото общуване между актьори и публика повече ги е привличало. И в този смисъл не са били насочени към компютрите и модерните технологични средства, които привличат голяма част от младото поколение. Някои от тях дори четат и книги.
И кои автори ги впечатляват?
Четат най-различни неща. Но когато ни се е налагало да правим драматизации, са откривали например такива автори като Селинджър, Уилям Сароян и са им харесвали. Приемали са ги за драматизации и после са се зачитали в техни произведения. Може би те не могат да се ориентират, ако няма кой да им посочи някакви стойностни неща, които могат да прочетат. Не просто розови неща, не неща от рода да кажем на “Хари Потър”. Ние също имаме интересни автори, които биха могли да бъдат четени – като Радичков с неговата абсурдна и хумористична проза. Абсурд и хумор вървят ръка за ръка. Магически нещо се случва и то може да бъде привлекателно.
На Вас кои са Ви любимите драматурзи?
Харолд Пинтер, който дори в училище сме го правили, независимо че това е труден автор. Но в интерес на истината учениците успяваха да влязат в това, което аз исках от тях. Харолд Пинтер – с неговите паузи. Значи, действащото лице казва нещо и в ремарк е описано пауза. Не пише какво прави – пауза, разчитай го, както искаш. Необясним е. Един герой казва нещо, а другият се вслушва в него и не отговаря веднага, като че ли преценява: “Какво ми казва този другият? Дали не е някаква уловка?”. Минават секунди, докато той отговори. Тези паузи учениците успяха да ги усвоят. А да се играе в пространството на пауза е много трудно нещо, ако не знаят защо се прави. И са се получавали наистина интересни спектакли пред нашата публика.
Какво Ви кара да се усмихвате?
Много неща може да ме накарат да се усмихна. Дори да кажем играта на котки на улицата или на кучета. Ние като че ли не забелязваме много животните. Наскоро видях в един двор сврака, кацнала между кокошки, и си кълве там нещо заедно с тях. Една от кокошките се опита да я прогони, но свраката подскочи малко настрани и си остана. А някои хора не забелязват такива неща.
Носехте ли фотоапарата?
Не го носех, за съжаление. Много трудно е да се реагира на такива моменти – да уловиш мига. Репортажната фотография е трудно нещо.
Какво ще пожелаете на нашите читатели?
Да намират интересни неща в живота и да не се увличат чак толкова много от политика. Да не се впускат в това да виждат само лошите новини, да отклонят малко поглед от ежедневието и да намират нещо встрани, което може да ги зарадва, и да предизвика неволна усмивка, без да си дават сметка за това, че в този момент се усмихват.