Капка Касабова като че до "Улица без име" бе по-позната в чужбина, отколкото у нас. Познавахме поезията й, но със стремглавото спускане в близкото ни минало Капка изведнъж стъпи по-стабилно в списъка на съвременни български автори. Носител на множество награди, млада и любопитна към света, Капка Касабова ни разкрива още от себе си в това интервю специално за читателите на Kafene.bg!
Познаваме поезията Ви, Вече четем и Ваша проза. Върху какви текстове работите в момента?
Завършвам един роман, и нервно си мисля за следващия. Също така работя върху едно биографично есе за 80-годишната фотографка Марти Фридландер в Нова Зеландия, което ще бъде като предговор на нова книга за нея.
Книгата Ви „Улица без име“ е отскоро на пазара у нас. Как се възприема?
С интерес, какъвто не очаквах да има. Всяка седмица получавам емайли от българи от цял свят, много от тях в България.
А как се възприема извън България?
Също с интерес. Във Великобритания има доста рецензии в големите вестници, а в Нова Зеландия – толкова далечна – още повече. Догодина ще излезе и в Щатите.
Какво Ви провокира да я напишете? Колко време работихте по нея?
Преди две години ми се наложи да пропътувам страната за да подготвя и напиша нов пътеводител за България за англоезични туристи. Пътуването ми продължи 6 седмици, през които преоткрих детството си и настоящето на страната. Именно от това пътуване – географско и психологическо – се роди идеята за Улица без име.
Защо сама не я преведохте на български език? Доволна ли сте от превода на Мариана Мелнишка?
Мариана е великолепен преводач и извадих голям късмет че именно тя се зае с тази нелека задача. Разбира се, работихме върху превода заедно. Защо не си я преведох сама ли? Защото това би означавало да я пренапиша, a това не би било справедливо нито към читателите, нито към самата книга.
Живеете отдавна в чужбина. Страдате ли от носталгия понякога?
Преди да се преместя във Великобритания, живях много години в Нова Зеландия. Тогава доста ме гонеше носталгия, защото Европа беше толкова далече. Но сега си ходя по-често и това ме захранва. Мисля, че носталгията почти винаги е свързана не само и не толкова с място, колкото с някакво изгубено време, някакъв изгубен свят. Пруст изследва тази универсална тема в класическия си мемоар По следите на изгубеното време. За мен Улица без име беше нещо като съвременен и по-необременяващ опит да тръгна по следите на нашето колетивно социалистическо и пост-социалистическо изгубено детство и младост.
Какво от България Ви липсва най-много навън?
Планинските изгледи, хората които познавам и обичам, и други важни неща като кьопулу, печени чушки и дини.
Има ли все пак неща от детството Ви и миналото Ви в България, за които не разказвате в книгата?
Естествено – иначе книгата щеше да бъде точно толкова голяма и тежка като По следите на изгубеното време на Пруст. По-скоро се постарах да създам една достоверна и атмосферна импресия за онова време, базирана върху някои основни моменти и сцени.
Най-яркият спомен от детството Ви?
Ваканциите с баба и дядо в Балчик и с родителите ми на южното черномориe. Ските. Началното ми училище в Младост 3, но това е спомен който е не толкова ярък, колкото досаден, тъй като беше сиво ежедневие. Всичко това, разбира се, ще намерите в първата част на книгата, далеч по—образно описано!
Как виждате България днес?
На този въпрос съм отговорила по-пълно във втората част на книгата. На моменти с тъга и разочарование, в други моменти с приятна изненада. И винаги с надежда, тъй като съм оптимист по природа.
Има ли и другаде по света „улици без име“?
В буквален смисъл – разбира се. В Америка улиците са номерирани, което ми се струва потискащо. А наскоро намерих снимка на някаква улица в Италия, наречена Via Senzanome, което ми се видя много симпатично. В преносен смисъл, безименните неща бяха специалитет на комунизма.