Томи Паазонен (р. 1970 г. в Хелзинки, Финландия) е балетист, хореограф, куратор, ментор и преподавател с дългогодишен творчески път в класическия балет и съвременния танц, и над 70 авторски проекта зад гърба си. След като танцува като солист в Хамбургския балет на Йон Ноймайер, Балет “Lines” при Алонзо Кинг в Сан Франциско и Балет „Джофри” в Чикаго, през 1997 г. танцовата му кариера прекъсва внезапно поради инцидент.
През 2002 г. той се мести в Берлин, където създава своята организация PAA (Public Artistic Affairs) и работи в международен контекст като хореограф в различни жанрове. През 2013–2018 г. е артистичен директор на Регионалния танцов център на Източна Финландия “ITAK”. През сезон 2019/20 г. се завръща на сцената като изпълнител след 24 години с автобиографичния спектакъл „Ретроспекция – 5 сола за 5 десетилетия“. Това е първото солово представление, което създава за себе си. То гостува в България през 2021 г. като част от програмата на международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“.
Две години по-късно, Томи Паазонен се завръща в страната за 16-тото издание на фестивала с представлението „Атитюд“ на което е автор и хореограф. В него той смесва стриктния речник на класическия балет с драматургичните импулси на съвременния танц и качва тримата професионални балетни танцьори Кай Брейтуейт, Лео Манкузо и Джонатан Ройз Уиндъм на палци, създавайки експериментален балетен спектакъл, изпълнен с технически умения и виртуозност.
В разговора с публиката след гостуването на солото ви „Ретроспекция – 5 сола за 5 десетилетия“ през 2021 г. споделихте, че мечтаете да се завърнете към лексиката на класическия балет. Две години по-късно предстои да гледаме първото ви представление, изпълняващо това намерение – „Атитюд“. Как се чувствате сега, когато първата крачка е направена?
„Атитюд“ е първото ми представление от, надявам се, цяла предстояща поредица произведения, които ще се занимават с класическия балет по различни начини. Балетът е нещо до което не съм се докосвал вече две десетилетия, но въпреки това остава като мой дълбок кладенец, от който постоянно черпя „вода“. Той е сърцевината на първата половина от живота ми. Затова ми се струва вярно не просто да мисля за него критично, или травматично, а да го ползвам като език, чрез който да говоря за актуални неща.
Изминалите двадесет години бяха продължителен период на експериментиране с границите на различни жанрове, затова за мен има нещо много удовлетворяващо това завръщане към ядрото, от което започна цялото ми пътуване. Като да се спуснеш наобратно по спиралата и да съвместиш цялото знание, което си натрупал по пътя напред, с онова, което бих нарекъл моя „фолклор“. Онова, в което се влюбих като дете, с което пораснах и в което направих международна кариера. Да съчетаеш миналото с настоящето си.
Важен елемент в играждането на „Атитюд“ е употребата на балетни палци на сцената. Какво дават и какво отнемат те от хореографския език с ограничението, което предпоставят?
Наличието на ограничения е едно от най-хубавите неща за всеки творчески процес. Те дават много конкретен фокус или проблем, с който да се бориш. Посягайки към балета и палците директно попадаш на една дефинирана форма и норма. Нямаш пред себе си бял лист, а направо се гмуркаш сред един гигантски контекстуален багаж и съществуваща азбука от правила и значения, която можеш да дешифрираш, за да „пишеш“ на нея или пък да я разнищиш. Но със сигурност това е съвсем различна ситуация от тази, в която, всеки път, когато започваш нов артистичен проект, трябва изцялo да измислиш и азбуката му.
Когато става дума за езика на тялото и експериментите с него, най-силно ме интересува едновременно да почитаме вече създаденото, но и да си играем с него, да го раздробяваме и разместваме. В този смисъл, в момента се чувствам съвсем в началото на нещо, усещам, че ми предстоят толкова много открития. Усилията, нужни да контролираш тялото, качено на палци, му дават съвсем различна енергия. Струва ми се, че в нестабилността на това да танцуваш на палци има нещо много поетично и много достоверно за времето, в което живеем. Умението да се справяш с нестабилността и болката е като метафора за живота ни, особено този на независимите артисти, които са крайно разклатени сред финансовите съкращение.
А какво се променя, когато мъжки тела танцуват на палци?
Палците са символ на културните ни разбирания за ролята на половете. Мъжете много рядко се качват на тях, затова те са чудесна метафора през която можем да поговорим именно за тези разбирания и за политиките на идентичността. Когато едно мъжко тяло започне да танцува на палци, това веднага променя динамиката на танца. И се превръща в образ, който поставя под въпрос познатите норми.
Ако трябва да сме честни, причината, поради която само жените танцуват на палци се корени в патриархата, в неговата нужда да представя на женското тяло като фантазия, която бива преследвана; принцеса, която трябва да бъде завладяна или призрак, до който се домогваш. Но същевременно то винаги трябва да бъде контролирано, завихрено, повдигнато на палци и прегърнато през кръста.
Какво е красотата в танца за вас, какъв е произходът ѝ и какви са функциите ѝ?
Танцът е изкуството на човешкото тяло, поради което той не може да бъде отделен от нашето инстинктивно влечение към телата. Естетическият идеал на балета е много ясен, той е фокусиран върху едно елитарно тяло, способно на неща, постижими единствено чрез много работа и тренировка. За щастие, съвременният танц съумя да отвори сцената за всички тела и идентичности, и така разшири нашето разбиране за красивото. Аз лично разпознавам красотата според много различни естетики, затова ми е трудно да дам една дефиниция. Освен това разбирането ми за нея постоянно се развива и обогатява. По настоящем намирам за красиви форми или моменти, които едновременно ме карат да мисля и да чувствам, но в красотата винаги има и нещо мистериозно. В този смисъл намирам движенията на Силви Гилем за спиращи дъха с красотата си, но същата красота виждам и в някой малък жест, извършен от 70-годишен човек в неравностойно положение. Или пък в застаряваща драг кралица, която танцува заедно с бодибилдър. Обожавам гротеската и абсурдите, но също така обожавам и второ действие на „Жизел“. За сметка на това обаче, смятам конкурса „Мис Свят“ за ужасно смешен от една страна, а от друга – за крайно притеснителен.
С оглед на това ми широко разбиране за красотата, гледам на нейните функции като на доста базови и потребни на душите ни. В съвременния ни свят на войни, пандемия, екологична катастрофа и какво ли още не, се нуждаем от бягство и красотата е и форма на такова. Но също така тя може да бъде духовен жест, порив да направиш светът по-добър като създадеш нещо красиво, независимо дали чрез музика, танц, архитектура или просто чрез думите, които изричаш пред близките си. Но винаги се питам дали образът на една избухваща атомна бомба е красив. Вероятно, ако отделим гледката от значението на ставащото и го приемем като научен факт, то тогава отговорът е „да“. Обаче и знам, че винаги има риск да припозная объркването, което един такъв кадър създава у мен, като преживяване на нещо красиво.
А как гледате на виртуозността и изяществото?
След като прекарах изминалите две десетилетия от живота си в това да работя с форми на изразяване на различните тела и да поставям под въпрос класическите традициите, от които идвам, днес ми се струва много удовлетворяващо да се завърна към сръчността, към любовта към занаята, към възхитата от уменията и да, към страстта, която виртуозността носи. Със сигурност решението ми да се кача обратно на сцената двадесет и четири по-късно и да се свържа отново с историята на моето тяло като движещата се, танцуваща и сценична същност, беше определящо за тази траектория. Вероятно промяната в светогледа ми има общо и с напредването на възрастта ми, но действително творчеството ми постепенно става все по-монументално и историографско, и все по-малко бива задвижвано от нуждата да се преоткрива колелото. Но не ме разбирайте погрешно, със сигурност ще продължавам да съчетавам виртуозността с индивидуалността и авторствотото, просто в момента съм обсебен от това да работя с ужасно способни тела. Опитвам се също така да повдигам и темата за драматургичната и концептуалната виртуозност и това как тази форма на изкуство обговаря съвременния свят и то по етичен начин.
Как бихте продължили тазгодишното мото на „Антистатик“ – „Моето тяло, моят танц…“?
Моето тяло, моят танц, моите мечти!