Кристофър Бъкстон: комунизъм, мутри и любов към България

Кристофър Бъкстон е роден в семейство на режисьор и актриса в Англия. Учи в католическа гимназия и живее в пансион. След като завършва Кентския университет, работи като учител в Португалия, Норвегия и България. В момента е преподавател по медии и комуникации в колежа в Брейнтрий, Англия. С пристигането си в България през 1977 г. Кристофър Бъкстон се влюбва в страната, нейната история и култура. Тук намира и своята съпруга – Ани. Именно България е вдъхновение и основна тема на книгите му.

В изминалите дни Кристофър Бъкстон представи новата си книга “Прудънс и червения барон”, издадена от ИК Сиела. Ето специално интервю за читателите на Kafene.bg с размисли за книгата, комунизма в България и времето след него, промените, мутрите, абсурдите и това как един чужденец преживява всичко това.

Тук ли писахте книгата?
Тук и в Англия. Живеем шест месеца в Бургас и шест в Англия.
По принцип съм писател, който много се влияе от всекидневния живот в България и сега и в миналото. Защото за мен животът в България е непрекъснат стимул. Понеже живях тук от 1977 до 1980-та година, през Людмила Живковото време, исках да напиша нещо за реалността и за разликата между времето през комунизма и през уж-демокрация, какво стана след 1989-та година. В тази връзка исках да направя някаква смешна книга, черна романтика, която да свърже и комунистическото време и ироничния абсурдизъм в това време с някои парадоксални неща, които стават след уж падането на комунизма. Това е дадено като преживяванията на една учителка, англичанка, която идва в България като учителка по английски език, която се влюбва в един много красив български мъж, който се казва Чавдар Чадъров без да знае, че той е син на “голяма клечка” в Държавна сигурност. Тяхната романтична връзка отива наникъде, към гибел. Исках да покажа след време какво е станало с такива личности като бащата на героя ми Чавдар Чадъров. Той е Полковник Чадъров, който после става шеф на митницата до Турската граница. Така става с някои от нашите “другари”, които са въвлечени в канали за търговия с наркотици, оръжия, хора, превърнати в “мутри”. В книгата има “мутренска” част. Нашата героиня Прудънс се намира в тази мутренска среда и трябва да се бори за своето семейство. Тук излиза въпросът за ценностите.

Нямате ли страх да пишете на тази тема?
Пиша нещата, които всички знаят и всички мои герои са измислени. Надявам се, че читателите ми ще знаят, че в книгата няма преувеличения, че всичко наистина е станало. Въпреки това “Глиганът” не съществува, има някои, на които прилича, но надявам се не стъпвам на нечии чувствителни пръсти. Човек, който живее тук знае и се среща с трудностите и с такива хора. Те са реални. Но нямам лични преживявания с мутри.

Все пак има доста истина. По записки ли работите или по спомени?
Имам фантастична памет. Помня нещата много ярко. Започнах да пиша книгата само преди две години. Тогава ми хрумна тази идея да опиша тези времена и всичко изплува от паметта ми. Спомних си как влязох за първи път в България, как търсиха багажа ми, как носех една книга на Емил Зола, на чиято корица имаше картина на импресионист с гола жена и за тях това беше порнография и не искаха да я пуснат. А все пак Зола бе приет добре от комунистите, но не и от митничаря, който явно не знаеше кой е Емил Зола. Такива реалности не се забравят. Имам ярък спомен от всичко това.
Разбира се съм преживял и фантастични неща – раждането на първото ми дете тук, в бургаската болница, любови. Нещата, които тогава много ме интересуваха – абсурдността на факта, че всички хора трябва да се преструват, че нещата са ОК, но всички знаят, че не е така.
Аз съм в час. Отваря се вратата, директорката влиза и казва “Ученици, имам страхотна вест – нашият най-най-велик водач ще дойде в Бургас!” и всички ученици “Ура! Ура!”. Всичко това беше симулация. Отиваме на комсомолското събрание с тема как ще посрещнем Тодор Живков. Някой от ДС идва в апартамента ми да провери, че нямам оръжие. Аз съм на балкона и виждам работници от заводите, деца от училищата със знамена и лозунги. Мисля си, че ще е като нашата кралица – зная какво да очаквам, но беше съвсем друго. Първо едни с мотоциклети – с около 200 километра в час, а след тях една жигула – фют и премина. А?! Тодор Живков къде беше? От какво се страхува? Нашата кралица, все пак живеем в държава, където ирландски терористи се канят да убият нашето кралско семейство, все пак тя има смелост бавно бавно с отворен прозорец да маха на хората, които казват “Ура! Ура!”, а Тодор Живков …
Аз понеже съм преживял това като чужд човек гледах към нещата като екзотика, от хумористичната страна. Макар че когато се влюбих, когато разбрах съдбата на семейството на моята жена – майка й била репресирана, понеже е била от богато семейство, все пак разбрах сериозността на положението. И като Прудънс трябва да се бори с дребната корупция на комунизма – някои ученици имат предимства, някои ученици трябва да получават шестици без значение дали са добри, аз също не дадох шестица на едно момиче и стана разправия когато без моето позволение бележките ми бяха променени. Това е донякъде реалността, която описвам.
Исках да пиша и за комунизма и за след това. Прудънс идва в България по време на абсурдната кампания по преименуването на турското население. Това е жалка гледка – всички тези камиони със стари хладилници отиват към границата. Макар че комунизмът започна да си отива по това време, това не се усещаше. По това време бях в Айтос и там имаше табела – “Говоренето на чужди езици е забранено”. Ами ако започна да говоря на руски дали ще сме арестувани? Разбрах, целта е била да не се говори на турски.

Историческа или любовна е книгата?
Аз я определям като черна романтична комедия. Има част от историята. Вече започнаха да излизат книги, които описват реалността на близката история. До скоро съвсем не се пишеше за това. Имаше субективно мемоари, като мемоарите на Огнян Дойнов, например, което е самовъзвеличаване. Разбира се и на бай Тошко мемоарите, които бяха много интересни за мен. Смешни неща. Но сега идва Капка Касабова с “Улица без име”, Илия Троянов с “Кучешки времена”, най-хубавата книга, която съм чел и която ми припомни някои неща беше “Аз преживях комунизма”. Трябва да има още една книга, която да се казва “Аз преживях демокрацията”.

Дали младите хора днес в България ще са заинтересувани да четат тази книга? Не им ли е много чуждо описаното време?
Може би. Но ще дойде момент, когато младите хора ще кажат “Наистина ли е било така?”. Мисля, че до сега съм намерил най-голям отзвук сред хората, които все пак са живели по време на комунизма.
Но все пак това е смешна любовна история. Има неща, които не са пряко свързани с комунизма, а с българските обичаи, живота, езика, как хората се опитват да говорят английски. Искам да включа всичко българско. Имам една сцена с моята героиня в момент, в който й е много тежко, любовта я е смачкала, след срещата с полковник Чадъров. Тя отива на разходка към солниците и среща с няколко циганки на първи май. Те празнуват първи май по техен начин и тя се среща с една друга философия за живота, друго мислене, което е много важно за нея в този момент.

Ще има ли книгата успех извън България?
Надявам се. След като излезе на българския пазар ще опитам и другаде, както и под други формати. Може би като сценарий за телевизионен филм.

Върху какво работите в момента?
Пиша една съвременна история за българки емигранти. За новата ми книга повече – скоро!

Други книги от същия автор: Далече от Дунава, 2006 г.

Прочетете още: за книгата "Прудънс и червения барон"

Сподели в: