Димитрина Савова е родена на 12 април 1926 г. в Пирдоп. Учи право, дипломира се в Държавното висше театрално училище през 1951 г. Играла е в пет тетъра – в Бургас, Русе, Пловдив, Младежкия театър и Театър „София”. Партнирала си е с повече от 200 актьори, работила е с около 30 режисьори. В киното е имала около 40 роли. Снимала се е в почти всички български филми: „Под игото”, „Шибил”, „Снаха”, „Танго” и др. Журналистката Румяна Емануилиду пише книга за нея „Димитрина Савова за изкачването на Фудзияма”, която излиза през 2006 г., издателска къща „Знаци”. От няколко години живее постоянно в Пирдоп, където е почетен гражданин. В това интервю, дадено специално за Kafene.bg, тя сподели своите мисли за театъра, живота и своята равносметка.
Коя е най-силната Ви роля?
На шестата година от моята работа, като млада актриса в Бургаския театър за първи път се прави Бертолд Брехт в България, пиесата „Майка кураж”. Режисьор е Юлия Огнянова. Това е първата роля в една театрална стилистика напълно непозната за нас, защото ние сме учили в друга школа. Като че ли тази роля стана нарицателна за мен.
Когато Влади Люцканов направи филм за мен, представянето му в салона беше озаглавено „Майка Кураж от Пирдоп”. Като разбира се, той направи инсценировка – намерихме каруца, впрегнахме я и изиграхме няколко сцени от „Майка Кураж”, която съм играла преди около петдесет години.
До нея се нареждат много други силни жени – Бернарда Алба, Султана.
Аз съм играла само три млади роли. Още от първите ми стъпки в театъра аз играя само майки. Това може би е някакво щастие, защото в живота не създадох свое семейство и не родих деца. Но театралните ми деца са над петдесет. И сега, когато на някои юбилей се срещнем, те ми казват: „О, мале, майчице”. Те като че ли си вярват, че съм ги родила. И аз си вярвам, че съм им майка и наистина ги обичам. Играла съм предимно многодетни майки – с десет, осем, пет, три деца. В едно берлинско издание излезе статия за Майка Кураж – най-младата е моята майка Кураж, което много зарадва Юлия Огнянова. С нея съм имала възможност да работя в пет пиеси в два театъра.
Коя е ролята, която мечтаете да изиграете?
Много от това, което трябваше да изиграя, аз го изиграх. Играех това, което е било в репертоара на театрите. Може би жаля само за това, че не можах да играя Чехов. Той е един от моите любими писатели. Играла съм отделни монолози, примерно, когато кръстихме бургаския театър на Адриана Будевска, тогава програмата беше всички актриси да изиграят откъс от нейна роля. На мен се падна да изиграя от „Три сестри” Олга, голямата сестра.
Кое е най-голямото предизвикателство на актьорската професия?
Когато има в репертоара пиеса и вие чувствате, че на всяка цена трябва да я интерпретирате, а не ви я дадат и ви подменят. Имах такъв случай – в „Хуенте Увехуна”, постановка на Николай Люцканонов в бургаския театър. На мен ми възложиха Лауренсия – една от трите млади жени, които съм играла. Приятелката на Лауренсия се играе от Мария Гюлева и аз й предложих да дойде следобед да реперираме диалога. Като влязохме в гримьорната, тя се разплака. „Не мога Димитрино, не мога… Аз цял живот съм мечтала за тази роля.” Така и не репетирахме. Аз й казах: „Ще говоря с Николай Люцканов, но струва ми се, че няма да стане, защото ние се дублираме с Цветана Гълъбова. Изключено е директорът да се съгласи на втори дубльор."
Плачът на тази жена остана в мен за цял живот. Когато след това получавах някоя много хубава роля, си казвах: „Коя ли колежка сега страда за тази роля?” Защото аз никога не бих казала: „Дайте ми дубльорство.”
Вие сте играла в различни театри в България. Разкажете нещо повече за това.
Имах щастието да работя в пет театъра в различни градове на България с най-добрите български режисьори. Това е наистина голям шанс. В Народния театър – като стажантка с режисьор Мирски, Бургас – мой дебют и на Люцканов, с Юлия Огнянова, с Леон Даниел; в Пловдив – с Христо Христов, с Любен Гройс – в шест постановки. В него видях една нова епоха на българския театър. Той затова и рано загина, защото големите таланти изгарят. Те са натоварени с такива токов. В Русе – със Станчо Станчев, в София – с Аврам Георгиев в младежкия театър, с Никола Петков от пловдивския.
Аз по някакви причини бях местена – ту по мое желание, ту по чуждо. Тогава негодувах. Аман от това местене – нова квартира, далеч от родителите. Чувствах се като репресирана, ама си стягах багажа. Обаче сега, когато си правя равносметка на моя живот, виждам, че това е било шанс. Ако останеш в един театър, първо ще омръзнеш на колегите, след това на публиката. А така все започваш отново да се доказваш. Първо, те нямат мнение за теб. Второ, сменяш 15-20 директори, 20-30 режисьори, а пък колегите, партньорите ми са над 200. Да не говорим за милионната публика. Това е моето щастие.
Тогава не беше звездно време. Аз влизах с убеждението, че театърът е ансамблово изкуство. Без партньора ти нищо не можеш да направиш. Така ни учеше проф. Стаматов: „Ако ти е слаб партньорът, ти си загубен.” Друга моя любима преподавателка беше Олга Кирчева: „Моли се партньорите ти да бъдат по-добри от теб, защото без тях ти си безпомощна.”
Коя е последната постановка, в която взехте участие?
Аз отдавна се пенсионирах, но не спрях да играя. Една от любимите ми роли е Надежда Филаретова – драматизация по писма. Бяхме в Клуб на актьора в София.
Последното ми участие е на Яна Язова от трилогията „Балкани” за Левски през 2001 г. Аз направих един сценарий за трима души, като аз застъпвам игумения Евпраксия, Тео Юруков – учител и още една монахиня. Играхме в църква – в София, в "Света Параскева", в Пирдоп – няколко пъти. То беше като реципатал, но мястото му беше в църква, не защото Левски е бил дякон Игнатий, а като че ли там най-добре прозвуча. Жалко, че само девет пъти го играхме и не се намери спонсор, за да продължим. Аз, ако бях сама, щях да продължа, защото за мен хонорарът не е играл роля.
Имах самостоятелен рецитал върху „Цената на златото” на Генчо Стоев с Тео Юруков върху „Българи от старо време”. Моят репертоар е все възрожденски и не защото съм от рода на опълченец, участвал в боевете за Шипка. Ако не рецитирах „Една българка”, просто нямаше защо да ставам актриса. Това е бил най-любимият ми репертоар.
Какво бихте пожелали на младите, които поемат по трудния актьорски път?
Да знаят, че това е едно от най-хубавите изкуства, което с всяка нова роля ще ги обогатява. Играеш за непознати хора и фактът, че те са дошли в театъра, значи го обичат. Знаеш, че играеш за хора, които обичат твоето изкуство и ти всичко трябва да дадеш от себе си, за да ги направиш щастливи. Те са избрали нелекия път, защото тук има и момент на шанс. За мен театърът е един културен институт, който по нищо не се отличава от една лаборатория по химия или по история.
„Български театър винаги ще има. Щастлива съм, че съм работила няколко десетилиетия в него. Боли ме, че той скъса с мен, но съзнавам, че театърът е жив организъм и има нужда от нови сили. Това, разбира се, не изключва уважението към старите.”
Откъс от книгата на Румяна Емануилиду „Димитрина Савова за изкачването на Фудзияма”, издателска къща "Знаци", 2006
Още за Димитрина Савова:
Актьорът е медиум между гения-творец и публиката
Ролите на Димитрина Савова