Историята, лагерите, комунизмът, любовта и стремежът към свободата в мащабния дебют на сценариста Стефан Коспартов
29 години след падането на режима митовете и легендите около социалистическия рай все още хвърлят сянка върху сезоните.
„Когато капят кестените” от сценариста на филма „Мярка за неотклонение” Стефан Коспартов е внушителен разказ за комунистическия терор и абсурдния живот в България от 1944 до 1989 г., както и за първите години на „демокрацията”.
През зимата на 1946 г. Димо Костурков, доктор по право от Сорбоната, пътува към опустошената от войната България. Изпълнен е с надежди и идеали, а във влака среща и красивата Ана, която се прибира да погребе баща си. Още на перона у дома ги чака сблъсък с жестоката реалност – комунистите са заграбили властта и няма да я пуснат. На двамата млади им предстои да опознаят истинското лице на строя – насилието, издевателствата, лагерите, изселванията…
Десетилетия по-късно режимът се люшка в предсмъртна агония. Задействат се внимателно обмислени планове за съхраняване на властта и натрупаните богатства. Предстоят вихрени промени, манифестации, избори, пирови победи и смазващи провали. И сред целия хаос на внезапната свобода младият писател Никола Костурков трябва да открие истината за баща си и неговата съдба. А любовта му към Адриана е като стихия, която пронизва времето и пространството и надмогва престъплението и наказанието.
Колко поколения са нужни, за да бъде задвижено отново колелото на историята?
Преплитащ действителни събития и магически реализъм в едно и възкресяващ търсенията на поколението писатели от 60-те, „Когато капят кестените” без съмнение ще остане като един от най-големите романи в българската литература. Той е предупредителен реквием за бъдещите поколения и разказ за този, който си тръгва в края на лятото. Когато капят кестените.
Заповядайте от 18:30 ч. на 24 октомври 2018 г., в последната седмица на падащите кестени, когато в „Patches Blues Bar” или „Барът на кръпките” (бул. „Прага” 23) ще представим романа и ще изминем заедно пътя на един син към неговия погубен от времето баща.
Специални гости на събитието ще бъдат музикантът Васил Георгиев-Кръпката, проф. Николай Чернокожев, проф. Михаил Константинов и писателят Захари Карабашлиев и актьорът Юлиан Петров.
Линк към Facebook събитието ще откриете тук.
Откъс
Редакцията на списание „Пламък“ се намираше на третия етаж в сградата на Съюза на писателите. Не беше лесно да стигнеш дотам, портиерът те гледаше с лош поглед, докато виновно обясняваш, че носиш един ръкопис за другарите Колев и Николаев, а те, разбира се, знаят, че ти ще се появиш днес точно в десет, нула, нула, и затова сега трябва да се качиш догоре, няма как, другарю портиер, благодаря много, приятна работа ви желая и дълги години щастлив живот, мерси.
Никола Костурков не дочака асансьора, който се моташе някъде по етажите, и тръгна бавно по стълбището. То беше прясно боядисано и още миришеше силно на латекс, от което на Никола му призля и за малко да повърне. Вратата на редакцията беше изцапана с боя и не изглеждаше много представително, рамката ѝ се беше изкривила и тя не се затваряше плътно, а кожената ѝ облицовка беше изтъркана и живееше със спомена за едно по-славно минало.
– Ооо, писателят Костурков – каза Стоян Николаев, плешивеещ шкембелия, автор на две книги и стотици дописки за комсомолското движение в Народна република България. – Не знам дали да се радвам, или да скърбя.
– Писателите не са еднакви – обади се Ради Колев, другият редактор. – Ето, Петър Раденков от Шумен донесе домашно вино и сега в редакцията е весело. А Никола Костурков не носи вино и гледа мрачно. Той мисли, че всички трябва да скърбим. Защо така бе, Костурков? Какво толкова ти е направил животът?
Една муха лазеше по бюрото на Стоян Николаев и се опитваше да се удави в чашата му с вино.
– На мен животът не ми пречи – озъби се Никола. – Шегичките ти ми пречат.
– Оппаа – зарадва се Колев. – И не уважава редактора. Мисли се за голяма работа. Кой си ти бе, Костурков? Има ли те на картата?
– Айде, стига сте се джафкали – намеси се примирително Николаев. – Ти защо си дошъл?
– Ти ми каза да дойда. За „Странджански триптих“.
– Верно, бе, забравил съм. Много работа, Николчо, много работа. На тебе може и лесно да ти се вижда, ама не е! Тука всеки се мисли за важен, а списанието е едно, чат ли си? Дай сега да видим „Странджански триптих“.
Той се разрови из бумагите на бюрото си и измъкна една папка.
– Леле, трийсе страници! Как да ти пусна трийсе страници бе, Никола? И то за някаква влюбена нестинарка. Нестинарка, нестинарка, ама накрая изгаря. Да ти имам оптимизма. Направи ги десет и ще се замисля. И смени края, нека да се вземат младите. Тъй, де!
„Аманта – помисли си Никола. – Бяло лице, черна земя. Аманта!“
– И тая не може да се казва Аманта. Коя българка се казва Аманта?
Тая е тракийка. Кой знае как са се казвали тракийките?
Никола протегна ръка и взе папката. Няма да има „Странджански триптих“ на страниците на списание „Пламък“. Както му каза веднъж Делчо Гагов: „Това аз няма да го публикувам и никой няма да ви го публикува. Но може да ми оставите едно копие да го показвам на приятели, за да се знае, че има такъв писател“. Той поне беше искрен, чест му прави.
– Верно ли, че пишеш роман? Нали знаеш за оня, дето десет години писал първото изречение?
Месинговата дръжка на вратата се беше излъскала от много пипане. Скръц, троп. Чао, чао, има такъв писател. Баща му пращаше писма с адрес: Никола Костурков, писател. А улица и номер няма. Само име. Някой ден ще ги получиш, казваше той. И тогава ще знаеш, че си успял.
Навън се опитваше да прехвърча сняг. Хора с тъмни дрехи вървяха по „Граф Игнатиев“ и гледаха в краката си. Наближаваше време да отворят кръчмите и на Попа около Бермудския триъгълник се наблюдаваше оживление. За момент изглеждаше, че Никола ще се паркира я в „Троян“, я в „Стадион“, но той зави по „Толбухин“ и се отправи към Орлов мост. Там наблизо, на стръмната уличка „Омуртаг“, живееше Коста Михайлов.
Домът на Костадин Михайлов беше за приятелите му и техните приятели това, което остров Тортуга е бил за карибските пирати – убежище. Жълтата двуетажна къща с недовършен балкон, на който липсваше парапетът, не се заключваше и всеки корабокрушенец можеше да влезе по което и да е време на денонощието и да сподели тъгата си с други тъжни люде, дошли от близо и далеч, в добрия случай с шише гроздова „Академик Неделчев“, а по-често без нищо, но с огромното желание да се включат в изпиването на всичко налично – от гроздовата до бръснарския одеколон на Коста. Той беше дете чудо, на три години вече знаеше таблицата за умножение, гениален математик, който не успяваше вече осем години да завърши МЕИ-то, защото отказваше да ходи на лекции по научен комунизъм и всяка година го изключваха от института заради липса на административна заверка на учебната година. Той, разбира се, веднага кандидатстваше наново, изкарваше шестица на изпита по математика и ставаше пак студент. Коста вече имаше петдесетина научни публикации в наши и чужди математически списания, но това не можеше да му помогне да вземе изпита по научен комунизъм, а както е добре известно, без изпит по научен комунизъм не можеш да станеш нито инженер, нито лекар, а камо ли математик на свободна практика.