Представяме известната българска преводачка Иглика Василева, която ни разказа за работата си върху книгите на британския писател Иън Макюън. Иглика сподели какво е усещането да превеждаш автор от неговата величина и как идва удовлетворението, което завършената работа оставя.
Кое бе най-предизвикателно при преводите на книгите на Иън Макюън, един автор със специфичен и доста богат израз?
При Макюън, който отдавна си е извоювал място сред литературния елит на Великобритания, може би най-предизвикателното от преводаческа гледна точка е неговият подчертан интерес към научното. Това се вижда и в „Невинният“, и в „Дете във времето“, и в „Почивка в чужбина“ и може би най-вече в „Неумолима любов“. Почти всичките му книги са психологически трилъри, но повече психологически, отколкото трилъри. Той използва науката да стимулира, да отключи писателското си въображение. Тоест той е може би единственият писател, който превръща науката в литература. С което не искам да кажа, че е тънък психолог и не тънкостите на човешката душа го интересуват, а травмите на човешката душа, често пъти дълбочината на тези травми, патологията. Тоест там, където един друг писател ще си послужи с прочувствени слова, Макюн хладнокръвно прави дисекция на душата, както се вижда в „Невинният“ и „Неумолима любов“.
Мартин Еймис се изразява образно като казва, че Макюън стои с отворени очи, дори не премигва там, където повечето хора биха ги стиснали. Техническите подробности във връзка с прокопаването на подземния тунел в „Невинният“ или разчленяването на трупа в същата книга, или медицинските термини, обсесии, еротомании и патологични разновидности при синдрома на Клерамбо в „Неумолима любов“ са голямо предизвикателство за преводача, но тази педантична писателска точност прави образите еднакво достоверни както за редовия читател, така и за специалиста в съответната областт. Но това, което несъмнено доставя удоволствие на преводача, надявам се и на читателя, е изчистеният му стил. Много елегантен. Много хладно, пестеливо, безпристрастно перо.
Мисля, че това е неговата запазена марка в писането и дълг на преводача е да я запази. Защото Макюън трябва да се чете, не да се консумира, тъй като в книгите му има много пластове под повърхността. Докато плоският роман, той се консумира, обикновено разсеяно и без последици.
За Вас самата кое е водещото при превода?
Водещото при превода е винаги подчинението на автора, неговото претворяване и вместване в българската повествователна традиция. Тоест претворяването на неговия типичен стил и сюжета разбира се, но още идеите, емоциите, атмосферата, образността и особеностите на речта, защото на тях се дължи внушението на всеки роман. Те са най-важните защото не могат да бъдат механично пренесени от единия език на другия, дори най-обикновените сравнения не могат да бъдат механично пренесени, а трябва да бъдат претворени. Тоест като вещиците в „Макбет“ преводачът трябва да забърка в казана много наши и чужди билки, докато се получи верният превод. А бъркането означава две-три, а може би и повече чернови.
Удовлетворение ли е да завършите един превод и доколко е важен пътят на текста след това, към читателите?
Удовлетворението при завършването на един превод идва не толкова от самото завършване – тоест ако си го работил с любов едва ли ще си отдъхнеш с облекчение, по-скоро със съжаление – колкото от усещането за нещо сътворено. За това, че един английски роман ще се роди наново и ще заживее своя нов, български живот и че изчитането му ще отвори нови хоризонти пред много умове. Затова и пътят на всеки преводен роман към читателите е много важен. Неговото превеждане и издаване не е достатъчно, след това започват усилията за неговото разпространение. В този етап помагам колкото мога с интервюта, статии и бележки с убеждението, че с това всъщност довършвам работата си по романа.
Имате ли любими пасажи или текст като цяло от Иън Макюън?
Любим пасаж. Да. Началото на „Неумолима любов“ – не говоря за първата страница, а първите няколко, за случая с изтръгналия се от контрол, поет от вятъра балон с малкото дете в него. Невероятно силно начало, невероятно майсторство, защото да грабнеш читателя не е въпрос само на вярно описание на случващото се, то трябва да бъде подплатено още с въображение, страст и талант.
Защо, според Вас, той е относително малко популярен у нас?
Много ми е трудно да отговоря на въпроса за недостатъчната популярност на Макюън. Но това е положението – в наше време и наградата „Букър“ не може да продаде толкова книги, колкото някоя измислена история я за Христос, я за Дева Мария, за Леонардо или Шекспир. От друга страна, критиците отдавна смятат, че трескавото прелистване на страници е съмнителна добродетел в областта на литературата и говорят с открито пренебрежение за писателите печалбари. Макюън не е печалбар и това може да се приеме като някакво обяснение.
Какво пожелавате на българския читател?
На българския читател пожелавам да избира внимателно книгите, които си купува, и то така, че да може да завещае на децата си домашна библиотека, от която няма да се срамува.