На 25 май излиза от печат икономическият труд „Накъде върви Европа“ с автори Симеон Дянков и Андерс Аслунд. Книгата е финалист за наградата „Хайек” на Манхатънския институт, най-престижното отличие за икономическа литература в света.
„Накъде върви Европа. Предизвикателства пред растежа” (превод: Георги Иванов, Вера Асенова, Ивайло Георгиев, 288 стр., цена: 18 лв.) анализира големите заплахи пред европейската икономика и предлага пакет от мерки за ускорен растеж. Двамата известни икономисти излизат с ясни аргументи за структурните реформи, които ЕС като цяло трябва да предприеме, за да оцелее.
„Задаваме си въпроса защо днес Европа изглежда в безизходица и търсим отговор”, казва Симеон Дянков. „Общите пазари са най-големият успех на ЕС, но този процес спря. Нужни се единен дигитален и енергиен пазар и такъв на услугите. Европа трябва да направи много повече за преодоляване на неравенството и откриването на нови работни места, като отвори път за модерно образование и иновации и се откаже от тежките регулаторни режими. Решението не е нито в повече бюрокрация от Брюксел, нито в популизма“, подчертава Дянков.
„ЕС е връхлетяна от почти перфектната буря от политически предизвикателства. Тази книга подсказва как Европа може да излекува слабия си растеж чрез амбициозни структурни реформи“, казва Карл Билд, бивш премиер на Швеция.
Прогнозите дават оскъден ръст на икономиката за следващите години и изглежда, че забележителните постижения на ЕС – социалната държава, образованието и развитата инфраструктура, са изложени на опасност, ако не се направят промени. Дянков и Аслунд анализират икономическата история на Европа, правят паралели със САЩ и като излизат от обичайния зациклен дебат, предлагат шест ключови реформи: намаляване на фискалната тежест за държавата, създаване на общ дигитален пазар и пазар на услуги, облекчаване на трудовото законодателство, подобряване на образованието и създаване на условия за иновации, пенсионна реформа и завършване на общия енергиен пазар.
„Книгата съдържа ценни предложения как Европа да се върне по пътя на растежа със структурни реформи и продължаване на пазарната интеграция“, коментира Валдис Домбровскис, вицепрезидент на ЕК.
„Вече не говорим просто за секторни реформи и нуждата от ускоряване на общите пазари“, отбелязва Симеон Дянков. „Трябват решителни промени на ниво Европейска комисия, ЕП и Съвет на ЕС“.
Симеон Дянков е директор на Групата за финансови пазари към Лондонското училище по икономика и политически науки и старши изследовател в Института за международна икономика „Питърсън” във Вашингтон. Вицепремиер и министър на финансите на България (2009-2013), председател на борда на Европейската банка за възстановяване и развитие (2012-2013), главен икономист в Световната банка и редактор на Journal of Comparative Economics. Създател е на индекса Doing Business и е автор на книгите „Кризата на Европа. Поглед отвътре” и „След Стената. Преходът в Източна Европа“ (заедно с Андерс Аслунд), издадени и на български език през 2015 г.
Андерс Аслунд е шведски икономист, водещ експерт по икономиките в преход от планова към пазарна икономика. Бил е съветник по структурните реформи на правителствата на Русия, Украйна и Киргизстан. Автор е на редица книги за прехода в страните от Източна Европа и бившия Съветски съюз. В момента е старши изследовател в Атлантическия съвет във Вашингтон.
„Накъде върви Европа” излезе на англоезичния пазар през 2016 г. от Oxford University Press. Карл Билд и Валдис Домбровскис са сред първите й рецензенти.
Премиерата на българското издание ще се състои на 29 май 2018 г. от 19:00 ч. във Военния клуб в столицата в присъствието на Симеон Дянков и с участието на Даниела Бобева, вицепремиер в правителството на Пламен Орешарски.
Откъс – Симеон Дянков, Андерс Аслунд – „Накъде върви Европа“
Основната причина за публичните разходи в Европа е социалдемократическата вяра в добрата държава, която може да стабилизира икономиката и да осигури широка социална помощ. Все пак повечето хора разбират, че частното предприемачество движи икономическото развитие и че то е било принудено да оцелява в условия на силна конкуренция на отворените световни пазари. Европа избира комбинация от капитализъм и социална държава. За периода от 1945 до 1975 г. двете съжителстват хармонично, но в средата на 70-те години се сблъскват.
Махалото се люшва обратно
През 1980-те години идеите за всеобхватната социална държава в Европа са изправени пред предизвикателството на комбинацията от лоши икономически резултати и глобализация. Много видове публични разходи се поставят под въпрос и се развиват нови идеи за това как да се управлява публичният сектор. Икономисти като Фридрих Хайек и Милтън Фридман изобличават провалите на държавата. Те посочват ограниченията на правителствата и трудовете им започват да влияят върху европейските политици.
Обещанието на Кейнс е икономическа стабилност с ниска инфлация и безработица, съчетани с постоянен икономически растеж. Вместо това в края на 70-те години на миналия век кейнсианските политики водят до стагфлация (т.е. стагнация и висока инфлация) и висока безработица. Тъй като кейнсианските идеи не успяват да постигнат целите си, следва политическа реакция. През май 1979 г. Партията на торите печели парламентарни избори във Великобритания, а Маргарет Тачър става премиер. Тачър съсредоточава усилията си върху отварянето на свръхрегулирания британски пазар на труда. Непрекъснатото разширяване на ролята на държавата вече не изглежда толкова желана посока. „Колкото е по-голямо парчето за правителството, толкова по-малко от тортата остава за всички“, е една от любимите реплики на Тачър. Курсът на нейната политика е подкрепен от избирането на Роналд Рейгън за президент на САЩ (1980), който има сходни възгледи.
През 80-те години на миналия век една след друга европейските страни изпадат във финансови кризи, обикновено в комбинация с големи бюджетни дефицити, висока инфлация, голяма безработица, криза на валутния курс и банкова криза. Кризите засягат най-богатите социални държави в Европа: Дания през 1982 г., Холандия през 1987 г. и Норвегия, Швеция и Финландия в периода 1989–1992 г. Тези кризи пренасочват икономическото мислене към по-дисциплинирани публични разходи и множество структурни реформи.
Втората повратна точка е колапсът на комунизма в Източна Европа през 1989 година. Първите източноевропейски политици в областта на икономиката от този период – Лешек Балцерович в Полша и Вацлав Клаус в Чехословакия, израснали сред излишъците на прахосничеството в комунистическите държави – избират дисциплинираните публични финанси и намаляващата роля на държавата и скоро са последвани от политиците в останалите страни от Източна Европа. В по-голямата част от Европа махалото се люшва обратно към фискална отговорност.
Какво е оптималното ниво на публичните разходи?
Трудно е емпирично да се определи какъв процент от публичните разходи е за предпочитане. На първо място трябва да се отговори на два въпроса: как различните нива на публичните разходи влияят върху икономическия растеж и какви държавни разходи подпомагат или влошават икономическия растеж. От края на 1980-те години насам тези два въпроса подробно са анализирани в литературата за икономическия растеж.
През 1989 г. Робърт Баро публикува основополагащ доклад за публичните разходи и икономическия растеж. Основният му извод за регресията, базиран на данни от седемдесет и шест държави, е, че растежът е в обратна зависимост от „правителственото потребление, докато държавните инвестиции имат слаба връзка с растежа“. Този доклад е последван от голям брой академични статии, в които се излагат сходни възгледи. Конвенционална мъдрост става следната: „продуктивните държавни разходи увеличават растежа, а непродуктивните разходи – не“. Хансон и Хенрексон стигат до заключението, че държавните трансфери, потреблението и общите разходи имат отрицателни ефекти, докато разходите за образование – положителни. Според Баро цялото държавно потребление има значителен отрицателен ефект, с изключение на отбраната и образованието. А едно неотдавнашно проучване стига до заключението, че държавното потребление, субсидиите и държавните инвестиции имат „твърде голям отрицателен и статистически значим ефект върху растежа“.
Критичните констатации се отнасят до прекомерното държавно потребление, до прекалено големите субсидии и социални трансфери, но основните публични дейности не се критикуват. Бернхард Хайтгер предлага едно добро обобщение: „Централната хипотеза е, че правителствените разходи за основни обществени блага… имат положително въздействие върху икономическия растеж, [но]… това положително въздействие обикновено намалява или дори има обратен ефект, ако правителството увеличи допълнително разходите, така че в крайна сметка да се окаже, че на практика предоставя и частни блага“. Никой не поставя под съмнение ползите от една здрава и добре функционираща държава, но въпросът е на какво ниво това става по-скоро скъпо, отколкото ползотворно. По този въпрос най-подходящи са сравненията между развитите икономики.
Имайки предвид големите публични разходи в Швеция, от известно време шведските икономисти са особено обезпокоени от факта, че държавата става твърде „голяма“. През 2010 г. Андреас Берг и Магнус Хенрексон публикуваха една много полезна книга – „Размерът на държавата и ефектите върху икономическия растеж“ (Government Size and Implications for Economic Growth). Техният извод е, че в изследванията за растежа на реалния БВП на глава от населението за по-дълги периоди „изводите всъщност се доближават до консенсус: в богатите страни има отрицателна зависимост между общия размер на държавното управление и растежа“. Авторите отбелязват: „Няма нито една държава от ОИСР, която да е събирала данъци над 40 процента от БВП и през същото десетилетие да е постигнала средногодишен темп на растеж, надхвърлящ 3 процента“. И стигат до следното заключение: „Най-новите проучвания показват значителна негативна зависимост: 10 процентни пункта увеличение в размера на държавата се свързват с от 0,5 процента до 1 процент по-нисък годишен темп на растеж“.
Съществено условие за тези резултати е контролът върху първоначалния БВП и демографията, като особено важна е и причинно-следствената връзка. Много от богатите страни имат голям държавен апарат, но е важно да се отбележи, че скандинавските страни имаха добре функциониращи държави, преди да станат богати, и че не са станали богати, защото са имали големи публични сектори. Общото заключение на Вито Танци е, че до 1960-те години увеличаването на публичните разходи е било свързано със значително увеличение на благосъстоянието, но допълнителните разходи, наложени през 1960-те и 1970-те години, не са довели до никакви очевидни допълнителни ползи. Нивото на публичните разходи се различава с над 35–40 процента от БВП, но изхарчилите най-много не постигат по-добри резултати от изхарчилите по-малко.
Естествено, спецификите зависят от много фактори, като например качеството на обществените услуги и данъчната система. И все пак нуждите, които една добре функционираща държава може да задоволи, изглежда, са в диапазона 35–42 процента от БВП. Това предполага положителен ефект от намаляването на социалните дейности до ниво, което е доказано оправдано и ефикасно. Тогава остава въпросът какво трябва да се финансира и да се прави от частния сектор и какво от държавата. Повечето вариации на публичните разходи произтичат от социални трансфери. Понастоящем най-високите съотношения на публичните разходи в Европа са паднали от връхните си 71 процента от БВП в началото на 1990-те години (в Швеция) до 58 процента от БВП (във Финландия), докато най-ниските съотношения остават около 35 процента от БВП (Ирландия, Литва и Румъния), като през 2015 г. средната стойност е 47 процента от БВП.
Най-очевидният аргумент за ограничаване на публичните разходи е, че правителствата не могат да ги финансират. „Изглежда има огромно разминаване между това, което португалците вярват, че държавата трябва да им предоставя, и размера на данъците, които са готови да плащат“, заяви министърът на финансите на Португалия Витор Гаспар пред парламента през ноември 2012 година. Но преформулирането на отговорностите на държавата е доста спорен въпрос за много португалци, които гледат на универсалното здравеопазване и образование като на основни постижения на революцията от 1974 г., която събаря четиресет и осем годишната диктатура. Подобно чувство споделят и други южноевропейци, например в Гърция и Испания, за които напредъкът на демокрацията в техните страни е еквивалентен с разширяването на социалната държава.
В дългосрочен план лимитът на реализираните данъчни приходи, изглежда, е около половината от БВП – ако се съди от развитието на нещата в скандинавските страни. По-високите публични разходи водят до големи бюджетни дефицити и нарастващ дълг. В момент, когато средният държавен дълг на ЕС е 87 процента от БВП, далеч над тавана по маастрихтските критерии от 60 процента, публичните разходи трябва да се преосмислят. В някои публични сектори, като здравеопазването и образованието, може да се наложи въвеждането на фиксирани такси, но те би могло да бъдат приети само в случай че услугите са висококачествени. „Да се плаща повече за по-добри услуги, би имало смисъл, но не и само за да се запазят нещата такива, каквито са в момента“, казва Сидалиа Жюст, безработна чиновничка в Лисабон.
Исканията за пенсии, социални трансфери и разходи за здравеопазване може да бъдат неограничени, ако държавата е в състояние да понесе пълната отговорност за тях, но тъй като фискалните ресурси са ограничени, европейските правителства трябва да определят таван. Въпросът е как и къде да зададем границите. За пенсиите това е сравнително лесно, докато финансовите граници за общественото здравеопазване са много по-трудни за установяване. Пълният достъп до услуги като образование и здравеопазване с основание е приет за фундаментално човешко право в развитите общества. Държавата трябва да търси откъде другаде да спести.