Излезе от печат „Смърт във Венеция и други новели” – великолепен том за ценителите на модерната класика и тънкия психологически рисунък на Томас Ман
Сборникът обхваща пет от най-известните новели на германския писател: „Дребният господин Фридеман“ (1897), „Тристан“ (1903), „Тонио Крьогер“ (1903), „Смърт във Венеция“ (1912), определяно от световната критика като най-доброто произведение написано на немски език и „Марио и фокусникът“ (1930). И петте произведения се отличават с размисли за противоречивия и мъчителен процес на творчеството, както и с финия анализ на чувствата, с дълбок до болезненост психологизъм, с разсъждения за желанието за смърт и за смъртта като безсмъртие. С тези творби, подбрани сред обемистото литературно наследство на Томас Ман, издателство „Колибри“ отдава своята почит към един от великите класици на XX век. Филмовата версия на „Смърт във Венеция“, режисирана от големия Лукино Висконти, вдъхва нов живот на новелата, а композиторът Бенджамин Бритън пише по произведението опера.
„Литературата е… съюз на страданието с инстинкта за форма.“ Томас Ман
Томас Ман (1875 – 1955) е забележителен романист, новелист, есеист, социален критик, филантроп и носител на Нобелова награда за литература за 1929 година. През 1894 публикува първата си новела „Падналата“ в авторитетното списание „Ди Гезелшафт“. Става сътрудник на списание „Симплицисимус“ и създава множество кратки разкази и новели. През 1895-98 г. заедно с брат си, бъдещия писател Хайнрих Ман, пребивава в Италия. Още там започва работа над епохалния си роман „Буденброкови“, а публикуването му през 1901 г. го спасява от тежка житейска криза. Следва бърз литературен възход и обществено признание – тогава създава романа „Кралско височество“ (1902) и прочутите новели „Тристан“ (1903) и „Тонио Крьогер“ (1903). През 1905 г. излиза първият фрагмент на незавършения му роман „Самопризнанията на авантюриста Феликс Крул“ (1911), както и новелата „Смърт във Венеция“ (1912). През 1919 г. Томас Ман става почетен доктор на Бонския университет. Публикува романа „Вълшебната планина“ (1924).
Творчеството му е богато на символи и ирония – неговите романи и новели са известни с ненадминатите си прозрения за психологията на интелектуалеца и артиста.
„Смърт във Венеция“ Откъс
Възможно беше Ашенбах в своето отчасти разсеяно, отчасти настоятелно наблюдение на непознатия да бе проявил известна нетактичност, защото внезапно забеляза, че онзи пресрещна погледа му толкова войнствено, така директно, с такова открито намерение да доведе работата докрай, че Ашенбах, неприятно засегнат, се извърна и тръгна покрай оградите, решил да не обръща вече никакво внимание на този човек. И в следващата минута го забрави. Ала сигурно осанката на непознатия, видът му на друмник беше подействал на въображението му или пък тук бе замесено някакво друго физическо или душевно влияние, но съвсем ненадейно той почувства странна вътрешна широта, нещо като скитническо безпокойство, като юношеско жадно влечение към далечината – чувство толкова живо, толкова ново или най-малкото чувство, от което отдавна беше отвикнал, беше го забравил, че той, с ръце на гърба и поглед към земята, застана като прикован на едно място, за да разгадае същината и целта на това усещане. Беше желание да пътешества, нищо друго, но обзело го като пристъп и породило в душата му страст, екзалтация, почти халюцинации…
Зает прекомерно със задачите, поставяни му от неговия собствен Аз и Аза на Европа, обременен от задължението да твори, премного несклонен към развлечения и негоден да стане любител на пъстрия външен свят, той бе се задоволил напълно с онази представа за повърхността на земята, която всеки човек може да добие, без да се отдалечава много от мястото си, и никога не бе почувствал и най-малкото изкушение да напусне континента. Особено откакто животът му започна бавно да клони към заник, откакто страхът му на художествен творец, че не ще успее да довърши делото си, че последният му час може да удари, преди да е предал своя дял и да е изразил напълно себе си, откакто този страх не можеше вече да бъде отпъден като проста неоправдана приумица, ежедневието му протичаше почти изключително в хубавия град, станал за него истински роден кът, и в грубоватата вила, която си бе построил в планината и където прекара дъжделивото лято.