Петър Денчев е театрален режисьор, актьор и писател, роден във Варна. През 2010 г. завършва режисура за драматичен театър в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Носител е на награди от различни литературни конкурси. Пише както поезия, така и проза.
Режисьор е на редица театрални представления, като едно от последните е спектакълът „Телефонът на мъртвеца“. То е и поводът да се срещнем с Петър Денчев – вижте какво ни разказа той за работата по този проект, режисьорските търсения и рецепцията на публиката.
Здравей! Благодарим за възможността да си поговорим! Разкажи повече за процеса, моля.
За мен това е втора среща с трупата на Варненския театър, въпреки че аз познавам тези актьори доста отдавна. С част от тях ме свързва приятелство, с други бяхме работили, с трети, като Полина Недкова, сме се разминавали по коридорите на академията или поне така ми се струва. Харесвам да работя тук, не защото е родният ми град, а защото намирам език с тези актьори. Имаме какво да си кажем. В случая имаме една много необичайна пиеса, която се занимава със самотата, смъртта и любовта във времето на дигиталната революция. Това е едновременно предизвикателство заради съвременната тема, а и заради начинът по който е написана тази пиеса, въвличайки в себе си различни театрални техники на писане.
Готова ли е публиката (варненската и българската въобще) за още смелост на сцената? За експерименти и отвеждане на нови нива?
Всяка публика е готова, ако й бъде достатъчно добре разказано какво се случва. Все пак публиката е съставенa от хора като нас, които притежават чувствителност и дори част от тази аудитория да е медийно облъчена, да има съвсем други очаквания към “зрелищното”, всъщност тя е отворена за автентичен контакт. Въпросът за един режисьор и неговия екип е как да стигне до точката на контакт. Тя може да трае само една минута или две, но ако я има, тогава задачата е изпълнена.
За теб самия кое бе най-предизвикателното в работата по този проект?
Да разказвам една толкова съвременна история, изпълнена с макабрени елементи, и да не намирам нищо трагично в нея. Това е предизвикателство, защото прекрачвам собствените си страхове. Освен това изглежда, че пиесата и представлението имат свои правила – едновременно лични и едновременно епични. Това е нещо ново за мен.
Актьорският състав как прие твоите търсения, изисквания?
Тези актьори са по-готови за провокация от повечето актьори из българските театри. Тук през времето и годините са работили много режисьори от различни поколения, с различни естетически виждания, с различни стилове на изграждане на спектакъла, с различни подходи към текста и към актьорите и това е дало особена свобода на трупата.
Какво да очаква зрителят, след като изгледа “Телефонът на мъртвеца”?
Не знам. Това е енигма.
Пожеланието ти към читателите на Kafene.bg?
Да търсят провокациите.