Автор: Ирен Петрова
Някой ме попита преди време – какви трябва да бъдат книгите, за да се харесат на читателите?
Не се замислих много и му отговорих: „Книгите не трябва да имат за цел непременно да се харесат на читателите. Преди всичко, трябва да отразяват субективния вътрешен свят на автора и да комуникират с читателя, без да се стараят да му се харесат.“
В тази връзка, на вашето внимание предлагам като пример новата книга на Роберт Леви – „ДРОМОМАXIА“. Защо? Защото тя е изключително комуникативна, нещо много важно, за да се получи дълбока връзка с читателя, но без да се пудри и да изменя на автора, за задоволяване на нечий изтънчен вкус.
Книгата на Роберт Леви е интелектуално предизвикателство за обикновения читател. В текстовете авторът вмъква множество думи и изрази на латински, както и измислени от него думи, за разбирането на които, се налага непрестанно да се съветваме с бележките под линия. Понякога напомня на научен труд, но не е, макар че може да се разглежда и така. Трудно е да се определи и като жанр, тъй като смесва умело поезия и проза, като границата между тях се губи. Леви пише изключително поетично, дори когато не пише поезия – той просто я живее, независимо дали е в кръчмата или на работа, дали говори за наука или за изкуство. Роберт говори, както пише и пише, както говори. Още едно потвърждение, че живее творчеството си. Но аз не искам да правя анализ или сравнение.
Разлиствайки страниците на „ДРОМОМАXIА“, пред мен се разкри един богат на образи свят, погледнат през очите на автора, който изживява всичко с пълни сетива, и най-вече със сетивото на поета. Вътре се крие цял калейдоскоп от места, хора и събития, центърът на които е авторът, пътуващият, изследващият. Той преминава през пътищата на България, пристига, заминава, понякога забравя накъде е тръгнал, а често ни отвежда и назад – към тайнствения свят на Гоя, приклещва ни в стиховете на Верлен или в своите собствени кошмари.
Книгата на Роберт символизира път, но аз предпочитам да я разглеждам като време или отсъствие на време. Защото пътищата водят по-често към събития, не към места, а местата се помнят, тъкмо заради събитията, случили в тях. В градовете се разхождат смело минало, настояще и бъдеще, за да докажат, че не съществува време, а всичко се случва сега. „…Виждам цвета на почивка за няколко мига в сянката на маслина, стара две хиляди години… Друг път се носи тежкият аромат на тамян, на елей и миро и цвета на вода, в която ритуално и символично умиваш ръце…“
Роберт създава мит за всеки град, за да го увековечи и да го забули в тайнство. И в този вечен свят, събрал се целия в един миг, който за улеснение делим на години, дни, часове и секунди, авторът търси своето място сред Пилат, Мефистофел, Юда и Алън Гинсбърг. „Ужас, ужас – отново ме преследва минало.“ Но това минало служи, за да се разграничи или припознае с настоящето. Защото промените доказват само, колко непроменени са светът и хората всъщност – същия грях преследва и човекът на 21 век, същите въпроси за смисъла на съществуването, същите „неведоми пътища“. Роберт задава въпроса: коя е всъщност паметта? Може би на словото, което запечатва събитията и местата и така ги запазва непроменени. Авторът ни препраща към исторически събития и личности, където остава и той, със своите прозрения за света и своя вътрешен свят, който желае силно да разграничи от колективния. Вярвам, че точно там стои и книгата на Роберт Леви – сред многобройните каменни плочи на неумиращите след смъртта. Защото написаното остава и търси път през вековете.