След големия успех на „България в потури, но с цилиндър“, на 20 февруари излиза новата книга на Петя Александрова – „България в потури, но с цилиндър – 2“. В нея авторката продължава традицията да разкрива любопитни подробности около живота на видни български писатели и политици, сред които са Иван Вазов, Добри Чинтулов, Стефан Стамболов, княз Фердинанд и др.
Текстовете са поднесени с много любов, малко тъга и разбира се, с изключително фино и ненатрапчиво чувство за хумор.
За автора
Петя Александрова е българска журналистка и писателка. Родена е през 1948 г. в Ямбол. Завършва българска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Автор е на 7 книги с поезия и проза за възрастни и 19 сборника с приказки и поезия за деца. Стиховете ù са превеждани на английски, полски, румънски, руски, словашки и турски език.
За книгата
Още 50 нашенски истории от едно време
Това са разкази за малко известни случки и преживявания на първите ни писатели и държавници: Добри Чинтулов, П. Р. Славейков, Цветан Радославов, Иван Вазов, Стефан Стамболов, Атанас Буров, княз Фердинанд, Михалаки Георгиев, проф. Александър Балабанов… Има и пиперливи в детайлите си истории – за първия фабрикант в Сливен, първия публичен дом в Шумен, за първите фотографи, „поетки“, газети, забавачници, телефони, монети и конкурси за „миски“…
Както казва литературният критик Димитър Бечев: „Тези прелюбопитни, тъжно-смешни, често сърцераздирателни в своя махленски драматизъм истории от живота на хайлайфа или пък от битието на културни и литературни първенци те карат да погледнеш с нов поглед към свещените олтари на литературния канон. И да възкликнеш с облекчение за своя утеха: „Ами и те били хора като нас!“.
Откъс
***
Добри Чинтулов изоставил в Одеса първата си любов
Най-бунтовният наш поет се молил за пенсия от пет турски лири
„Малък бях, но помня добре, че като притъмнееше и се затваряха маазите, дюгените, ханищата, водениците, долапите, къщята – вред, дето имаше живи словесни същества, в Сливен се повтаряха мощните звукове на „Къде си, вярна ти любов народна“ или „Стани, стани юнак балкански“. Това беше приблизително в 1856–58, аз тогази бях малък, но помня добре, че Чинтуловите песни произвеждаха фурор между гражданите: това впрочем беше фъртуна, която на своите крила понесе всичко… а буйните характери почнаха да точат ножове си, да изтриват ръждясалите си пушки и чакмаклии пищови…“ Така пише, вече след Освобождението, един от учениците на Чинтулов – М. П. Икономов.
1822 година, септември месец, в сливенската махала Гюр чешме проплакала втората мъжка рожба на Петър Миндов Чинтула с християнското име Добри. Родителите били неграмотни, кротки и трудолюбиви хора. Петър Миндов все по чужди лозя се блъскал, а вечер се връщал с магаренцето, натоварено с кютюци за огрев, оттам дошла и фамилията Чинтул (лозов дънер). Имал е и тепавица, произвеждал кебета, а жена му Стоянка денонощно била с хурката или на стана. Имали четирима синове и една дъщеря. Момчетата (какво чудо за ония времена) всичките се учат във Взаимното училище на даскал Димитър Кишиша, а после и в модерното класно училище на Георги Цукалас. Само Добри обаче настоява да се изучи повече. През пролетта на 1838 г., ненавършил 16 години, с нови цървули и торба на рамо, той тръгва ПЕШ и САМ към… Русия, за да се доизучи. Спира в Търново и слугува в едно кафене, като в същото време взема уроци при даскал Михайловски. След няколко месеца нарамва пак платнената си торбичка и тръгва – от Търново през Русчук за Букурещ. Едно момче по опасните пътища, с няколко гроша, зашити нейде в антерията, и препоръчително писмо до братята Христиди, които имат в Букурещ училище. В Букурещ престоява три месеца и усъвършенства гръцкия език. После се отправя за Браила и отсяда при Димитър Диамандиев, заможен сливенски търговец. С негова помощ след още няколко месеца пътува до Одеса, до пансиона на Николай Тошков. Диамандиев го издържа в Одеското околийско училище, а след това с т.нар. „априловска стипендия“ (пръв сред българчетата, изучили се с помощта на Васил Априлов и Николай Палаузов) постъпва в Херсонската духовна семинария. Всички са възхитени и смаяни от бързия напредък на сливенчето, от неговото трудолюбие и самодисциплина. Той пише стихове! Той свири на цигулка! И на флейта!
Дето е музиката, наблизо е и любовта.
В училището Добри Чинтулов, вече млад мъж, се сприятелява с Вася Тучков и семейството му. Вася има сестра – синеока девойка на име Катя. Първата и навярно голямата любов на Добри Чинтулов, за която доскоро не се знаеше нищо. Благодарение на сливенския писател Желяз Кондев и неговите изследователски пътувания и срещи с наследниците на семейство Тучкови, днес имаме дори снимка на момичето. Защо Чинтулов не се е оженил, защо не е останал там? Отговорът е прозаичен: защото Априлов го кара да подпише документ, че ще се върне в България да работи като учител. В него ясно и точно е казано: „ако не употребя знанието си на школското учение по България… тогава освен капитала с файдата му имам да плащам на Габровската школа още двеста рубли щраф (наказание)…“. А защо не е взел Катюша в България? По една-единствена причина: не му се е искало да доведе момичето в страна, където ще трябва да понася несгоди и робия… В един град, където денем жените излизат дори до съседите бързешком, забрадени, с наведени очи, а нощем мъжете точат ножове и пеят бунтовни песни…
През 1850 г. Добри Чинтулов се прибира в България. Как се е разделил с Катя, какви клетви, признания и сълзи са си разменили – никой не знае. Поделят си двете черупки на красива мида, върху чийто седеф са написани имената им.