„Апостроф“ представя биографията на една от най-влиятелните жени в света
Изчерпателен, интелигентен и прецизен очерк за невероятния живот на една велика личност – това е „Кралица Виктория“ от Литън Стрейчи. В края на януари издателство „Апостроф“ публикува биографията на една от най-влиятелните жени в света. По елегантен начин книгата съчетава документалност и художественост. Творбата се превръща в поетичен и същевременно с това точен разказ за живота на монарха, стоял начело на Британската империя в продължение на 63 години.
Издадена за първи път през 1921 г., книгата на Стрейчи за Кралица Виктория предизвиква истинска революция в изкуството на биографиите. Писателят използва елементи от романтичната фикция и мелодрамата, съчетава психологическия разбор и симпатията с дързост и остроумие, за да създаде топъл, хумористичен и много човешки портрет на тази емблематична фигура.
Кралица Виктория става символ на английската нация, на Британската империя, на сдържаното и образцово поведение и личния морал. Управлението ѝ е период на дълбоки обществени, икономически, военни и технологични промени в Обединеното кралство и териториална експанзия на Британската империя. В книгата Виктория приема много роли – на дете със силна воля и бурен нрав, на млада кралица, на всеотдайна съпруга, на майка и на вдовица.
Не по-малко интригуващо са описани нейните взаимоотношения с любимия ѝ Алберт, след чиято смърт Виктория не сваля траура до края на живота си, с двама от десетте министър-председатели по време на нейното управление Робърт Пийл и Бенджамин Дизраели, а в по-късния ѝ живот с главния ловец на замъка „Уиндзор“ Джон Браун, който се превръща в постоянен спътник на кралицата и към когото тя е силно привързана.
Животът на Виктория е вдъхновил десетки документални и художествени филмови, театрални и телевизионни адаптации през годините. Сред най-популярните екранизации са „Госпожа Браун“ (1997), за която Джуди Денч получава номинация за Оскар за най-добра главна женска роля; „Младата Виктория“ (2009), отличена с една награда Оскар и номиниран в още две категории; „Довереникът на кралицата“ (2017), в която Джуди Денч отново се превъплъщава в ролята на Виктория; нашумелият едноименен сериал, който се излъчва и в българския ефир.
С „Кралица Виктория“ издателство „Апостроф“ поставя началото на амбициозна поредица, посветена на биографиите на значими исторически личности. Следващата книга, която съвсем скоро ще се присъедини към колекцията, събира мемоарите на Бенджамин Франклин.
За автора
Литън Стрейчи е роден през 1880 г. в Лондон. Той е английски писател, поет и критик, член на тайното дружество на „Апостолите“ в университета „Кеймбридж“. Той е един от основателите и видните представители на литературния кръг „Блумсбъри“ – общност на английски интелектуалци, писатели и художници, сред които Вирджиния Улф, Катрин Мансфийлд, Бъртранд Ръсел, Лудвиг Витгенщайн и Джон Кейнс.
Стрейчи става известен с нов стил при писането на биографии, при който психологическият разбор и симпатията се съчетават с дързост и остроумие. Написаната от него през 1921 г. биография на кралица Виктория получава литературна награда (The James Tait Black Memorial Prizes).
Изключително близки отношения е имал с художничката Дора Карингтън. Дори е известно, че когато той умира от рак на 51-годишна възраст през 1932 г., тя се самоубива два месеца след това – резултат от вътрешния срив, който настъпва у нея след смъртта на Стрейчи.
Официална фейсбук страница на издателство „Апостроф“.
Представяме откъс от книгата:
Предшественици
I
На 6 ноември 1817 година почина принцеса Шарлота, единствено дете на принц-регента, наследница на английската корона. Краткият є живот съвсем не бе щастлив. Невъздържана, своенравна, непостоянна и буйна по природа, тя бе копняла вечно за свобода, но никога не бе могла да я има. Израснала сред непрекъснати семейни свади, бе отделена отрано от непочтената си и ексцентрична майка и поверена на грижите на егоистичния си баща, ползващ се с още по-лошо име. През май 1816 година принцеса Шарлота се бе омъжила за принц Леополд Сакс-Кобургски. Характерът на принц Леополд бе странно противоположен на характера на жена му. Втори син на германски принц, по това време той беше двайсет и шест годишен и вече бе успял да се отличи във войната срещу Наполеон и да прояви значителна дипломатическа ловкост на Виенския конгрес. Сега му предстоеше да се опита да обуздае една буйна принцеса. Студен и сдържан в обноските и думите си, обмислящ постъпките си, той овладя бързо дивото, невъздържано, но великодушно същество. Скоро откри, че у нея има много неща, които не може да одобри. Тя лъжеше, тропаше с крак, избухваше в шумен смях и притежаваше малко самообладание, така необходимо особено пред принцовете. Поведението є беше непоносимо. Тъкмо него принц Леополд можеше добре да прецени, защото, както сам обясняваше на племенницата си много години по-късно, лично той се бе движил сред най-изисканото европейско общество. Между членовете от свитата в Клермонт, близо до Ешър, където се беше установила младата двойка, бе и младият германски лекар Кристиян Фридрих Стокмар. Син на дребен чиновник в Кобург, отначало той бе започнал кариера като лекар в родния си град. Именно там случайността го срещна с принц Леополд, който, поразен от способностите му, след женитбата си го извика в Англия като свой личен лекар. Странна съдба очакваше този млад човек. Даровете, които бъдещето му готвеше, бяха много и разнообразни: влияние, власт, нещастия и разочарования. Положението му в Клермонт беше скромно, но принцесата демонстрира внезапна симпатия към него, наричаше го „Стоки“ и обичаше да общуват. Стокмар беше човек, надарен с ценни качества. Скоро той показа едно от тях – качеството, с което се отличаваше през целия си живот, а именно благоразумната проницателност. Когато през пролетта на 1817 година стана известно, че принцесата очаква дете, на него му бе предложено да заеме мястото на един от постоянните є лекари, но той прояви предпазливост и отказа. Прецени, че колегите му ще го ревнуват, че съветите му сигурно няма да бъдат следвани и че ако се случи някакво нещастие, упреците неминуемо ще се изсипят върху лекаря чужденец. И наистина, много скоро Стокмар дойде до убеждението, че системата, която прилагаха при грижите около принцесата, е погрешна. Съобщи го на принца и го помоли да предаде това мнение на английските лекари. Но всичко беше напразно. На 5 ноември в девет часа вечерта, след повече от петдесет часа мъки, принцесата роди мъртво момченце. В полунощ се влоши и нейното състояние поради изтощеното є здраве. Едва тогава Стокмар се съгласи да я прегледа. Влезе при нея и я завари явно умираща; няколко минути по-късно тя издъхна в ръцете му. След дълги часове на бдение тъкмо тогава принцът беше напуснал стаята є, за да си почине. На Стокмар се падна тежката задача да съобщи, че жена му е мъртва. Отначало принц Леополд не можеше да проумее какво е станало. По пътя за стаята є той се отпусна като подкосен на един стол, а Стокмар коленичи до него. На младия принц се струваше, че сънува, че това е невъзможно. Най-сетне той падна на колене до леглото на принцесата и целуна изстиналите ръце. След това стана, промълви покрусен: „Чувствам се дълбоко нещастен. Обещай ми, че никога няма да ме напуснеш“, и сведе глава на рамото на Стокмар.
II
Трагедията в Клермонт имаше твърде големи последствия. Кралският калейдоскоп внезапно се промени и никой не можеше да каже какви нови образи щяха да се появят. По въпроса за престолонаследника, който изглеждаше, общо взето, задоволително разрешен, сега възникнаха съмнения. Крал Джордж III, един душевноболен старик, напълно отчужден от външния свят, живееше все още в Уиндзор. От седемте му синове – най-младият беше над средна възраст – никой нямаше законни наследници. Освен седемте синове, Джордж III имаше пет живи дъщери. Две от тях – Вюртембергската кралица и Глостърската херцогиня – бяха омъжени, но бездетни. А трите незадомени принцеси – Огъста, Елизабет и София – бяха над четирийсетте.
III
Четвъртият син на Джордж III беше Едуард, Кентският херцог. По това време той беше петдесетгодишен, висок, строен, здрав мъж, с гъсти вежди и голо теме, а малкото коса, която му бе останала, беше грижливо боядисана. Той беше изключително изискан в облеклото си и от цялата му външност лъхаше известна строгост и суровост, отговарящи на характера му. Въпреки че водеше сам работите си с голяма точност и макар да имаше доход от 24 000 лири годишно, той беше безнадеждно отрупан с дългове. Херцогът се беше скарал с повечето от братята си и по-специално с принц-регента, затова съвсем естествено се бе присъединил към опозицията и се бе превърнал в един от стълбовете на вигите. Подлежи на съмнение какви са били в действителност политическите му убеждения. Често се твърди, че е бил либерал или дори радикал, а ако трябва да вярваме на Робърт Оуен, бил е и социалист. След смъртта на принцеса Шарлота явно се налагаше, по редица съображения, Кентският херцог да се ожени. От гледище на народния интерес тази стъпка беше почти задължителна поради липсата на престолонаследници в царстващата фамилия; вероятно това щеше да бъде крайно удобно и полезно и за самия херцог. Да приемеш брака като обществено задължение заради престолонаследничеството, сигурно би заслужило донякъде благодарност. Когато се бе оженил, Йоркският херцог беше получил годишен апанаж от 25 000 лири. Защо и Кентският херцог да не разчита на една такава сума? Но положението не беше съвсем просто. Трябваше да се държи сметка и за Кларънския херцог; той беше по-възрастен и в случай че се оженеше, сигурно щеше да има привилегии. В края на краищата и двамата братя решиха да се оженят. Кентският херцог – за принцеса Виктория Мария Луиза Сакс-Кобургска, а Кларънският – за дъщерята на Сакс-Майнингенския херцог. Останаха обаче излъгани във финансовите си очаквания. Все пак Парламентът увеличи годишния апанаж на Кентския херцог с 6000 лири.
IV
Новата Кентска херцогиня Виктория Мария Луиза беше дъщеря на Франц, херцог на Сакс-Кобург-Заалфелд, и сестра на принц Леополд. През неспокойните години, последвали Френската революция, херцог Франц бе отворил широко вратите на своя дом за тълпата от бежанци, които прииждаха от Франция в Германия. Между тях беше и Лайнингенският принц, чиито владения на Мозел бяха заграбени от французите, но комуто в замяна бе дадено княжеството Аморбах, в Долна Франкония. В 1803 година той се ожени за принцеса Виктория, която по онова време беше седемнайсетгодишна. Три години по-късно херцог Франц умря разорен. Наполеоновата брана мина над Сакс-Кобург. Херцогството бе завладяно от французите, а семейството на херцога доведено до нищета. В същото време Аморбах бе опустошен от френските, руските и австрийските войски, които минаваха през него. Години след това в цялата област не можеше да се намери нито крава, нито достатъчно трева за някое и друго стадо. Такова беше отчаяното положение на семейството, което, едно поколение по-късно, успя да се настани стабилно в половината царстващи европейски домове. Наполеоновата брана бе извършила наистина своето дело; семето бе посято; реколтата би учудила самия Наполеон. Принц Леополд, изоставен на собствените си сили от петнайсетгодишна възраст, си създаде сам кариера и се ожени за престолонаследницата на Англия. Лайнингенската принцеса, бореща се с бедността, оскъдицата и с постоянните реквизиции в Аморбах, разви своя независим и упорит характер, който по-късно є беше полезен при съвсем други обстоятелства. В 1814 година съпругът є се помина и я остави с две малки деца. След женитбата на брат є с принцеса Шарлота є бе предложено да се омъжи за Кентския херцог, но тя отказа под предлог, че отглеждането на децата и управлението на княжеството не є позволяват да се обвърже. Смъртта на принцеса Шарлота обаче измени положението и когато Кентският херцог поднови предложението си, тя го прие. Принцесата беше трийсет и две годишна – ниска, закръглена, с кафяви очи и кестеняви коси, с розови страни, весела и словоохотлива, разкошно облечена в шумящи коприни и ярки кадифета. Втората є женитба със своите съмнителни изгледи за бъдещето отначало изглеждаше извор главно на затруднения и неприятности. Тъй като херцогът заяви, че все още е твърде беден, за да живее в Англия, след дълги скиталчества из Белгия и Германия двойката най-после се установи в Аморбах. Времето тук минаваше бавно за херцога. Той размишляваше често върху предсказанието на една циганка в Гибралтар, която му бе казала, че ще преживее много неприятности и несгоди, но ще умре сред щастие и единственото му дете ще бъде велика кралица. Не след дълго стана известно, че принцесата очаква дете. Херцогът реши, че то трябва да се роди в Англия. Средства за пътуването липсваха, но решението му беше неотклонно. Каквото и да стане, казваше си той, детето трябва да се роди в Англия. След продължително и уморително пътуване през Германия и Франция херцогът, херцогинята и четиринайсетгодишната є дъщеря Теодора прекосиха Ламанша и пристигнаха благополучно в Лондон. Властите им оставиха на разположение едно крило от двореца Кенсингтън. Именно там, на 24 май 1819 година, се роди едно момиченце.