Младият, но изключително признат фотограф Христо Русев бележи успех след успех. Както вече сме ви разказвали, Христо има зад гърба си няколко самостоятелни изложби, първа награда от международен фотоконкурс в Занка, Унгария, и награда от СБЖ в категория „Отразяване на обществено значимо събитие“ от наводненията в хасковска област от февруари 2012 г.
Правил е снимки от редица горещи точки не само в България, но и из цяла Европа. Негови фотографии са публикувани в National Geographic, The Guardian, Associated press и други световни медии.
Как Христо успя да срещне и снима Папата, Президента Макрон и Президента Путин и всички тези снимки да бяха високо оценени и публикувани в световните медии?
Никога не съм и мечтал да снимам подобни личности от световния елит. Работата ми е такава, че ме отвежда на различни места по света да отразявам общественозначими събития, като бежански кризи, социални проблеми, терористични атаки, природни бедствия и последиците от тях, концерти, кино, театър и др.
Фотожурналистиката ме среща както и с президенти, така и със съвсем обикновени хора. Няма как човек да не бъде щастлив, когато работата му бъде оценена високо. Това ти дава надежда и вяра да продължаваш да правиш това, с което си се захванал и виждаш, че има смисъл. Има смисъл да си поставят хората високи цели и да не се страхуват да ги следват, защото само тогава могат да ги постигнат.
Късмет, дарба или още нещо е нужно за успеха на репортера-фотограф днес?
Ние често се майтапим с колеги, че за да направиш перфектната снимка, са нужни само 10 %, а всичко нужно за успеха е една съвкупност от много други фактори. За да направиш една статия, репортаж или документална история, трябва много добре да си запознат с това, което искаш да правиш, къде отиваш, с какви хора искаш да се срещнеш, да намериш връзка до тях, която да те отведе до правилното място, късмет, разбира се трябва да се лишиш от голяма част от удобствата си и да не се страхуваш там, където отиваш. Винаги обичам да ходя на места, на които е почти невъзможно да се проникне.
Имаш ли свои любими фотоистории?
За мен всички истории, които съм направил, са с еднаква важност, но може би най-любимата ми е тази за бежанската криза в България 2013 – 2015 година. В тази история съм насочил обектива си главно към децата бежанци, борещи се за живота си наравно с техните родители, растящи без детство, но с една усмивка и хъс за знания, който въпреки трудностите не стихва.
Пътуваш често на опасни места – няма ли страх? Или страстта по фотожурналистиката е по-голяма от страха?
Винаги има моменти на страх, но тези моменти бързо приключват докато отидеш на място, защото там – и да се страхуваш – полза няма. В такива моменти трябва да си професионалист и да си свършиш работата, ако започнеш да се притесняваш, нищо няма да направиш. Страстта по фотожурналистиката надделява. Моментът на осъзнаване идва след като се прибереш и започнеш да си разглеждаш снимките и тогава осъзнаваш какво се е случило.
Над какво работиш в момента?
В момента работя над няколко проекта, които са доста интересни, но се надявам, че хората ще имат възможност да научат повече за тях през новата 2018 година, когато бъдат публикувани.
Какво си пожелаваш за 2018-та?
Пожелавам си обективът ми да достигне до още повече хора, да науча техните истории и ще бъда щастлив благодарение на него поне да даря една нова усмивка на някого. Това за мен ще бъде най-ценният подарък.