В поредицата „Модерна европейска лира“ на издателство „Ерго“ излезе книгата с избрана поезия „Преди да ме е отнесъл дяволът“ на сръбския поет Стеван Тонтич.
За автора:
Стеван Тонтич (р. 1946 в Сански мост, Западна Босна и Херцеговина) е едно от най-ярките имена в съвременната сръбска поезия. Освен поезия той пише проза, есета, литературна критика и е един от най-изявените преводачи на немска поезия в своята страна.
Завършил е философия и социология в Сараевския университет, работил е като редактор в издателска къща в Сараево. В разгара на войната, търсен за принудителна военна мобилизация, успява да емигрира с помощта на международната писателска общност и девет години живее в изгнание в Берлин. През 2001 се завръща в Сараево, а от 2014 живее и твори в Нови Сад.
Автор е на редица стихосбирки, сред които се открояват: Наука за душата и други весели истории, 1970, Тайна преписка, 1976, Хуля и посвещавам, 1977, Неделята е черна майка, 1983, Сараевски ръкопис , 1993, Моят псалм, 1997, Благословът на изгнанието, 2001, Свято и проклето, 2009, Всекидневен край на света, 2013 и Христовият луд, 2017. Издал е сборниците с избрани стихотворения Ангел нахлу през решетките ми, 2010, Вярната звезда, 2012, романа Сърцето ти, заеко, 1998 и две книги с есета. Съставител е и на няколко знакови антологии.
Стеван Тонтич е носител на редица национални и европейски литературни награди. Творбите му са превеждани на повечето европейски езици. Настоящата стихосбирка е първата му книга на български език. Тя представлява подбор от цялото поетическо творчество на Тонтич, включително от най-новата му стихосбирка, която беше още под печат при изготвянето на българския том.
Из „Преди да ме е отнесъл дяволът“:
Светлина и мрак
Никога толкова светлина във въздуха,
никога толкова жар във висините,
както това лято.
Никога толкова блясък на Твореца
във всяка тревичка, твар, дреболийка,
във водните изблици, в плодовете.
Всяко нещо, докоснато от светлина,
в безумна красота се гмурка.
Прахта по пътя пие до несвяст
майчиното небесно мляко.
Никога такава свята бистрота,
никога такова уханно пладне.
Никога, никога толкова мрак,
стоварен върху човеците.
Никога такава грамада от мрак
върху това племе диво и нежно
в сиянието последно, предснежно.
Достатъчно е, че гледам
Не съм тук да сътруднича –
стига и туй, че гледам.
Нима не е предостатъчно,
че Страшния съд с вас чакам
за едно голо живуркане,
та искате да съм ви предан!
Призван съм, макар без полза,
право да гледам нещата,
които мрак ще погълне.
Нито съм тук да ви съдя.
Страх ме е само от себе си –
достатъчно право ли гледам?
Тя, работата, е ваша –
аз на окото съм предан.
Не ме следете – напразно е.
Аз съм Отгоре немигащо
право в сърцето гледан.
Не всичко зависи от мене.
Очите ми – тях избодете.
Че те от най-горното място
за гледане са упълномощени.
Пеехме и нищо не сме чули
У майка си имахме злато
у тейка си хладно желязо
в уханното огнище на небето липите ни цъфтяха –
пеехме и нищо не сме чули
Бял пламък имахме
в неделя богородица переше пелените ни
добитъкът ревеше пред зазиданите порти –
пеехме и нищо не сме чули
От мълнии зърно имахме, от лъчи бисери
на празник се гощавахме от божиите пръсти
невестите ни плачеха под закованите прозорци –
пеехме и нищо не сме чули