Представяме ви талантливия Благой Бойчев – актьор и режисьор, с когото се срещнахме по повод участието на постановката му „Лоши деца“ в официалната селекция на АКТ Фестивал за свободен театър 2017.
Здравейте! Изключително ни е приятно да разговаряме с Вас, особено предвид интригуващия спектакъл, който предстои да видим – постановката „Лоши деца“, на която Вие сте режисьор. Като начало разкажете повече за себе си – Вие сте не само режисьор, но и актьор.
Здравейте и от мен!
Първо, благодаря за поканата. Много се радвам, че има медии, които отразяват събитията от независимата сцена в София.
Но към въпроса – да, аз съм завършил и актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на проф. Пламен Марков и не преставам да практикувам и тази професия. Всъщност до режисурата се стигна след магистратура по философия, която завърших в Софийски Университет. И според мен нещото, което обединява практическото начало на актьорската професия и теоретичното задълбочаване при философските науки, е именно режисурата. Отделно от това, ако е важно, аз съм роден в Шумен, израснах във Варна и вече от 13 години съм в София. Освен образованието, което вече споменах, тук се случи и друго важно събитие в живота ми – създаването на Театър Реплика. Може би ние сме една от първите независими трупи с некомерсиална насоченост и със сигурност една от първите трупи, които се занимават и с документален театър.
Как дойде идеята за постановката?
Идеята за постановката дойде, след като прочетох пиесата. Изобщо не се поколебах коя да е актрисата. Веднага си представих Боряна Пенева, а пиесата като неин моноспектакъл. А самата драматургия ми допадна, защото третира силно наболял настоящ проблем – насилието в училище. След кратка справка разбрах, че в цяла София няма нито едно представление на тази тема.
А малко след това се случи и нещастният случай с починалото дете след удар в корема от свой съученик. Беше в медиите за малко и изчезна. Но това е работата на медиите. Сензация за три дни и никакво задълбочаване. Целта е да се поизплашат малко хората и айде към прерязаните ленти на новата магистрала. Затова прецених, че по този тази тема трябва да се направи нещо в театъра. И пак тук искам да спомена Боряна Пенева, която, единствена според мен, беше способна да направи тази тема искрена и вълнуваща, по един уникален начин… и го направи.
Спектакълът е по едноименната творба на румънския драматург Михаела Михайлов. Какво Ви грабна в нейния текст?
В нейния текст ме грабна непосредствеността. Репликите бяха като че записани от дочути разговори. Никаква намисленост, никаква превзетост. Звучеше като документален текст. И това позволи много съ-творчество. Текста го използваме в малка част – запазихме смисловата база на драматургията, но добавихме много неща – наши лични истории и на наши близки хора, интервюта на учители и деца и дори добавихме един публицистичен текст на журналистката Мария Касимова. Така представлението стана по-актуално и по-близко до българската действителност.
Преводът е на Лора Ненковска. Участва ли тя в работата по подготовката на спектакъла?
Лора не участва пряко. Но искам да й благодаря, че подходи с разбиране към нашата неопитност и все пак ни помогна по друг начин. И всъщност продължава да ни помага, защото всеки път, когато имаме събитие, тя го анонсира през профила си и не го прави казуално, а от сърце.
Представени са три гледни точки – на учителката, майката и детето. Лично според Вас кой има най-важна роля насилието сред децата да се предотврати? Какво липсва на съвременните деца, че насилието се превръща в метод на „общуване“ за тях?
Какво трябва да се промени… труден въпрос, на който не съм сигурен дали мога да отговоря (или да отговоря правилно). Лесно е за всеки да се каже, че е виновен, или отговорен – било то учител, родител или дете. Но като се вгледаш в личната история на всеки, вече не си толкова сигурен. Това сме се опитали да пресъздадем в представлението. В него има обвинения към всеки. Но там са и личните истории на всеки. Отговора си го дава зрителят. Но най-трагичното е, че има ситуации, в които най-малко виновни са именно замесените в случая. А относно, какво им липсва на децата, отговорът ми едва ли е толкова оригинален – липсва им любов, внимание и добър личен пример.
Това последното е много важно. Защото почти всеки родител обича и обръща внимание на своето дете, но личният пример, който му дава, може да е потресаващ. Или ако учителят дава добър личен пример, той не може да даде достатъчно любов и внимание. А обществото, в което живеем, нека си го признаем, не дава на децата си нито любов, нито внимание, и най-малко – добър личен пример. От десетилетия наред най-лошият пример, който ни дава българското общество, е, че силата се счита за ценност сама по себе си. Погледнете управляващите ни, погледнете учебниците, погледнете историята ни от последните 70 години – всичко е налагане на сила. Силният има правото. Аз не съм учуден, че децата са агресивни. Те просто искат да оцеляват!
Спектакълът се гради на реални истории, които екипът събира от столични училища. Разкажете как протече работата Ви, тежко ли беше за вас и екипът да се сблъскате с подобни истории?
От всички столични училища само в едно изобщо ни допуснаха да вземем интервюта и ни оказаха подкрепа. Това е 18 СУ „Уилям Гладстон“. Искаме изключително много да им благодарим. Но се оказахме малко разочаровани, защото търсехме проблемни истории, а в това училище не намерихме такива. Но по други канали успяхме да си набавим нужните материали и интервюта. Просто ме плаши мисълта на какво може да се натъкне човек във всички онези училища, където не ни допуснаха. Научихме за някои потресаващи случаи и никак не ни беше лесно. Изкушението да покажем всички тези „скандални“ случаи беше голямо. Та нали така се прави по телевизията – скандални репортажи.
Можехме да направим наистина скандално представление. Но все пак решихме да не показваме патологии. Защото ми се стори по-важно и по-интересно, да разкажем за всички онези случаи, когато учителите, родителите и децата са буквално принудени да действат агресивно. Принудени са от самата образователна система. Ето това ми се стори по-важното и по-актуалното. И след всичко, което научихме по време на репетициите, смело заявявам, че повечето случаи на агресия в училище са плод на недъзите на образователната система, която поставя хората в ситуация, в която те нямат друг избор, освен агресията.
Това, което казвате, е много интересно. А може ли тогава зрителят да бъде просто наблюдаващ в тази ситуация или е неизбежно да се въвлече на друго ниво в темата?
Стараем се зрителите да не са само зрители. Искаме да ги поканим да бъдат свидетели и участници в тази ситуация. Дълбоко вярвам в социалната функция на театъра. И дори не всеки зрител да участва в интеракцията, която се случва по време на представлението, то поне да си тръгне развълнуван и докоснат от личните истории, да си тръгне по-добър. Това също би осмислило нашата работа.
Тук е силата на актрисата Боряна – тя успява така истински да пресъздаде образите, че понякога зрителите се чудят тя играе ли, шегува ли се с тях, това репетиция ли е… Остават в лек шок и така отварят сърцето си за историята. После няма как да я забравят, веднага щом излязат от залата. Не е същото като да изгасиш телевизора и всички тези чужди истории и проблеми просто вече да не съществуват.
Какво е бъдещето на документалния театър в България? Работи ли се в посока той да набира повече популярност и случват ли се интересни проекти?
Документалният театър е изключително важно социално явление. Той ни напомня, че болката на дори един човек, би трябвало да е трагедия за всички. Ако болката на единия не е трагедия за всичките, то тогава не можем да говорим за общество. Това е голямата социална функция на документалния театър. София може да се гордее, че приютява толкова много документални представления. Този театър се развива все повече и повече. И засега той търси своите публики. Но все още не може да се самоиздържа от тях и се нуждае от институционална подкрепа. Мечтая за момента, в който документалният театър ще може сам да се издържа от своите зрители. А до тогава се надявам управниците да разберат огромната социална значимост на този театър и да го подкрепят.
Работите ли по друг проект, какво да очакваме от Вас в бъдеще?
Съвсем скоро излезе премиера на представлението „Задочни репортажи (Одисеята)“ в Казанлъшкия театър. Представлението е по „Задочни репортажи“ на Георги Марков. Всъщност това е първото и единствено представление по този текст в България. И съм безкрайно учуден, че толкова години никой не е „посегнал“ на тях. Те са не само блестяща литература, но и безспорен документален отпечатък от времето на социалистическа България. Ще гостува в София на 26.11. в Сити Марк Арт Център. Заповядайте!
Отделно от това – търся театър, който да приюти проект по драматизация на романа „Калуня каля“.
Благодарим Ви и Ви желаем успех!