Запознайте се с актрисата Дария Митушева – на 19 май в театър "Възраждане" можете да видите спектакъла "Очи сини, коси черни" на Ирена Иванова с нейно участие. Говорим си с Дария за предизвикателството да участва в представлението и за посоката, в която българският театър се развива днес.
Здравейте, Дария, радваме се, че имаме възможността да поговорим с Вас. Поводът е спектакълът "Очи сини, коси черни" по едноименния роман на Маргарит Дюрас и части от поемата "Писма до Лазар" на Власислав Христов. Разкажете повече за представлението.
Здравейте! Благодаря Ви за този разговор. За първи път разбрах за пиесата, когато беше в своя зародиш. Ирена все още работеше по драматургията и театралната адаптация на книгата. Бях свидетел и съучастник на метаморфозата, през която премина целият спектакъл. За момент изгубих връзка, когато се срещаше с други актриси за ролята, но след като се спря на избора си да работи с мен, Дюрасовият свят стана мой свят изцяло. Две години виждах младия Странник с очите сини, косите черни навсякъде, където погледна. Не мисля, че някога ще спра да го виждам.
Оставихме душите си на сцената. Всеки ден, парче по парче. Това е историята на двама души, излезли от живота, загубили очите на Бог. Мисля, че това е историята на всички нас.
Предизвикателство ли е за Вас тази роля, с какво Ви заинтригува и провокира?
Работата за нас като актьори беше свързана с намирането на връзка между нашата емоционална памет и сетивност и тази на персонажите ни. Предизвикателство е да бъдеш искрен, да оставиш съзнанието и тялото си да реагират първично и инстинктивно, да се освободиш от нуждата да се самонаблюдаваш, тогава знаеш, че си дал най-доброто, на което си бил способен. Защото си бил самият ти. Благодаря на Ирена за това, че ни водеше за ръка в тъмното. И за това, че понякога ни оставяше да вървим сами.
Как се постига добра симбиоза между два текста – така че те да оживеят в една театрална творба? Става дума за поема и роман… два различни жанра.
Поемата на Владислав Христов е свише. Тя е молитва, която лекува. Има неща, за които не можеш да говориш, защото те са извън този свят и за тях няма думи. "Писма до Лазар" е от тях. То е това, което те никога не изричат на глас.
Добре ли си партнирате с Николай Марков?
Познавам Николай от първото представление, в което участвах, пътували сме заедно на фестивали тук и в чужбина и сме близки приятели в живота. Усещането да играеш с приятел на сцена в представление, в което си емоционално уязвим през цялото време и трябва да бъдеш в абсолютна концентрация, е като да ходиш по въже на 2 000 метра височина със затворени очи, но разликата е в това, че усещаш силната ръка на някой в твоята и знаеш, че никога няма да паднете.
Разкрийте останалата част от екипа, кой стои зад това представление?
Щастлива съм, че зад "Очи сини, коси черни" стоят души-вселени, артисти, които приеха проекта лично и "скочиха" в най-дълбоките води заедно с нас, защото без тях нямаше да е същото – Снежана Бахчеванова, която композира и изпълни вътрешния свят на нашите персонажи с музика, Рафаела Рафаелова, която до полунощ преди премиерата крои и ши последните части на костюмите, Дамян Дамянов, който остави цялата си работа и за ден направи плакатът, който гледахме безмълвно около минута, когато го видяхме за първи път, Петя Данкова, която записа всички гласове за представлението и остави сърцето си в този процес, Велизар Бинев, чието присъствие и поглед усещаме и следваме на сцената, Възкресия Вихърова, която е моят вътрешен глас и човекът, който помогна това представление да бъде факт, Нейно Превъзходителство Сри Астари Расджид, посланник на Република Индонезия, която прие проекта като свой и ни предостави възможността да играем с автентични маски, част от културното наследство на Индонезия, Юлиян Бурчин, без чиято подкрепа и доверие спектакълът нямаше да живее на сцената на Театър Възраждане.
Можем ли да направим извода, че в българския театрален контекст навлизат нови постдраматични форми?
Бих искала да отговоря положително. Намираме се в бавен и труден преход, старите форми продължават да съществуват изпразнени от съдържание. Постдраматичният театър дава възможност на зрителя да бъде поставен в ситуация, в която да изживее опит със самия себе си и собственото си поведение, за разлика от фиктивния свят на конвенционалната драма, където театърът рядко би могъл да съществува като обща ситуация. Световният театър отдавна е напуснал този стар модел, надявам се това да се случи и тук.
В представлението виждаме прекрачване на границите литература-театър, психологически-физически театър. Намирате ли по-голяма свобода на изразяване на сцената?
Красивият поетичен текст на Дюрас съдържа психологически кодове, които са преплетени с телесната реалност на физическия театър, а присъствието на медия насочва съзнанието на публиката към конфликта между физическото настояще и виртуалното му отражение. Този свят не би могъл да съществува без някой от елементите си. Свободата тук е в смисъла на пълнота и намиране на средствата ѝ за изразяване. Да, мисля, че съм я намерила.
Какво си пожелавате Вие самата като артист?
Това, което чакам с нетърпение в топлите месеци на 2017 г. са три международни театрални фестивала – "Черната кутия", за който имахме изключителното щастие да бъдем поканени (Драматичен Театър Пловдив, 5 Юни), Театрален фестивал и форум "Следата" (ДНК, НДК, 7 Юни) и "Варненско лято" – представлението "Влюбените" (реж. Десислава Шпатова), от чийто екип също съм част (Градска Художествена Галерия "Борис Георгиев", 10 Юни). Мога само да си пожелая повече такива седмици през есента и зимата.
А какво пожелание бихте отправили към публиката, отворена ли е тя към новости или има още какво да се желае в тази посока?
Театърът си позволява риска да наранява и предизвиква. Пожелавам на публиката да го остави да проникне под кожата ѝ. Защото театърът е едно живеене заедно.
Благодарим и желаем успех на представлението!
И аз благодаря!