Представяме ви Силвия Илкова и Юлиян Месса, чиято изложба "Цветен диалог" беше открита на 27.04. в галерия "Артур". Творбите им ще може да се видят до 12.05.2017 г. Юлиян и Силвия разказаха повече за поредната си изложба, за вдъхновението и диалога в изкуството и живота и за това какво е да бъдеш творец у нас.
Разкажете повече за настоящата изложба, която се откри в галерия "Артур", колко време работите по нея?
Юли: Получихме поканата от галеристите Поли Манева и Доротея Манева около Нова година и съответно имахме три месеца и половина да се подготвим. Това е третата ни изложба в галерия "Артур" и пред нас стоеше предизвикателството да направим не само различни неща като визия, но и като идея.
Силви: Всичко, което влиза в изложбата, е направено специално за нея, особено държах да създам стъклопластики, различни не само като изображение, но и като отношение към материалите. Постарах се да бъдат един синтез между стъклото, метала и впоследствие включих камъка.
Вие сте творци, а те винаги носят силна индивидуалност. Творческите търсения не винаги могат да бъдат споделени и разбрани… Какво е да работите заедно, как се случва синхронът между вас?
Силви: Това, че сме в едно ателие не значи, че имаме една обща работа. Не си довършваме нещата един на друг. Връзката помежду ни е емоцианална. Тя ни събира в различията и пази хармонията.
Юли: Това, което е общо между нас е цветът, чистият цвят и прецизната рисунка. Цветът, който липсва в сегашната действителност на българското изкуство.
Зад гърба си имате дълга творческа биография и множество изложби – разкажете повече за себе си и как се променяте като артисти през годините?
Силви: Завършила съм текстил в Художествената Академия, но в последствие почти не съм работила в тази област. Започнах да се занимавам с телевизия – реализирахме детско предаване. По-късно стигнах до керамиката, която от самото начало ми беше много интересна и до ден днешен експериментирам с нея. Като логично продължение беше стъклото – то ме вълнуваше и продължава да го прави. Вече доста време провокирам себе си и стъклото най-точно отговаря на моите изисквания за тип естетика. В началото работех с техниката "фюзинг" и произведенията ми бяха плоски, а после преминах към обемните. Като сега в тази изложба включвам и с него за първи път камък и метал.
Юли: Завършил съм Академията, живопис. Води ме стремежа ми да изчистя цвета до съвършенство. От началото картините ми бяха по-тъмни, в кафявата, дори черната гама, но с времето се старая да изчиствам палитрата си. Нещо непроменено при мен са символите – коня, конската фигура, Бастет, траките, жената, морето, Венеция, ветровете, Несебър – основнте ми теми. Преплитам ги с различните ни познати митологии и създавам своя съзвучен за мен свят вече 30 години, времето, през което правя самостоятелни изложби.
Коя е най-трудно реализираната, "изстрадана" изложба и защо?
Силви: За мен изложбата е празник. Ако работата може да бъде еквивалент на страдание, то тя не е за мен.
Юли: Голямото страдание е преди изложбата, в ателието. Работя по особен начин. Непрекъснато преработвам платната си. Унищожавам ги. Както е казал Труман Капоти: "Господ, когато раздава дарба, раздава и бич". Когато откриваш, че има добро рисуване, откриваш и лошото рисуване и отделно от тях стои и изкуството. В този момент започва да играе и бича, самобичуването. Капоти го казва за писането, но то важи за всеки творец във всяко едно от изкуствата.
Какво е да се занимаваш с изкуство в днешно време у нас?
Силви: Не е лесно, но според мен е единственият начин човек да живееш в мир със себе си.
Юли: Винаги е било трудно. Принципно в България сме народ от прагматици. Нашата професия ни поставя на ръба на психическото и емоционално оцеляване. Но ако не е трудно, то има ли смисъл? Именно затова работата – изкуство не е всеки. Трябва да имаш свръхработоспособност и свръхиздръжливост. Да се събуждаш и да заспиваш с мисълта за рисуването, не е ли така, то значи това не е за теб и трябва да се откажеш.
Работите и с деца, какво ви дава възможността да откривате света на изкуството пред тях? Как се "преподава" изкуството – това намерение на моменти може да звучи даже като оксиморон…
Силви: Работата с деца зарежда изключително положително, зарежда емоциите на човек и освежава погледа ти. Колкото ние даваме на децата, толкова те ни отвръщат. Ние им споделяме знания за техническото изпълнение, а емоцията, която носят в себе си, те я споделят винаги, безусловно.
Юли: За мен това е мисия, защото работя и в читалище "Хармония-1990" от 20 години. За мен в днешно време читалищата изпълняват същата роля, която са изпълнявали и по време на Турското робство. Тогава е било чуждо иго, буквално, сега имаме духовното иго. Ние сме като будителите, играем такава роля… Наскоро видях един графит, който гласеше: "Да будиш или да не бъдеш" и отдолу: "Пазете будителите!". Запазваме огънчето на духовността.
Къде откривате вдъхновение да творите – вътре във вас ли е то, защото светът ни сякаш става все по-прозаичен…
Силви: Сигурно е вътре в мен, но много неща от заобикалящия свят ме инспирират. Не мога да определя точно по какъв начин се раждат идеите ми. Мисля, че е стремежът да споделя с другите това, което мисля и преживявам.
Юли: Винаги, когато съм разсъждавал върху такива клишета като муза и вдъхновение и като съм чел мисли на сериозни автори, съм си задавал въпроса за този вътрешен устрем. Но както Пикасо казва: "Аз не знам какво е това муза, но ако тя се появи, трябва да съм готов за нея". Тоест ти постоянно трябва да работиш, непрекъснато, денонощно, даже и в мисленето си, за да заслужиш тази "тръпка". И разбира се от големите имена в изкуството – Микеланджело, Леонардо, импресионистите – непрекъснато се черпи вдъхновение.
Над какво работите в момента, бъдещи проекти?
Силви: Напоследък бяхме изцяло концентрирани върху изложбата "Цветен диалог", която ще се радвам да дойдете да видите. А пък в бъдеще – това което предстои – един майсторски клас, която ще водим това лято за втора година в Созопол.
Юли: "Лятна Академия на Изкуствата" в Созопол. Международна академия, която включва в себе си изобразително изкуство, музика, фотография и много други. А в ателието – всяко следващо платно е изненада и за мен.