Представяме очарователната актриса Мила Банчева, която играе главната роля в спектакъла на театър "София" за деца "Мери Попинз".
Вдъхновени от чудесното представление и превъплъщението на Мила, поговорихме с нея за предизвикателството да излезеш пред детската публика и на какво могат да научат детските реакции всеки един артист.
Как дойде Мери Попинз?
Мери Попинз дойде случайно, изневиделица като предложение. Анастасия Събева, режисьор на спектакъла, се е спряла на мен като актриса, за което й благодаря – видяла ме е в този образ.
А първа роля ли е това за теб в детско представление?
Не, това е втора такава роля за мен. Първата е в спектакъла "Роня, дъщерята на разбойника" по Астрид Линдгрен. Това беше първата за мен среща с детската публика в цялата ми кариера до сега. Но може би защото вече имам дете, за мен този момент беше много вълнуващ.
Ролята на Мери Попинз сякаш е направена специално за теб. Как влезе в нея, как ти се отдаде?
Постепенно, плавно, без напрежение. Имахме технически неща, сценична среда, работата с младите актьори, които все още са първи курс, тепърва се учат. Режисьорката Анастасия Събева сякаш имаше много повече работа с тях и даже на моменти се чувствах, че не ми обръща толкова внимание. Тя пък от своя страна виждаше в мое лице професионалист с по-дългогодишен опит и разчиташе на този опит. Имаше ситуации на напрегнатост в работата и тя беше много трудна физически. Това е едно от най-трудните ми във физически аспект представления. Нямам една секунда, в която да си поема въздух, имам много танци, един след друг.
Какво е по-различното при детската публика?
Детската публика е много искрена, но и "коварна" публика. Децата не могат въобще да си скрият емоциите и впечатленията и реагират първично, на момента, което е много ценно от една страна. От друга страна трябва актьорски да можеш да го поемеш това нещо и да ги "усмириш". За мен е вълнуващо това… Когато са с родителите си, те поемат контрола, усмиряват децата. Но когато имаме организирана публика – само деца с няколко учители, те са много буйни. Децата имат доста точни реакции – това ме впечатлява. Спектакълът и ние можем много да спечелим, ако се вслушваме и обръщаме внимание на техните реакции. Децата са точен барометър за това как сме се справили със спектакъла – дали е скучно, дали е твърде дълго, кое се получава по-добре, кое – не и т.н.
Може би на днешните деца е по-скоро непознат текстът за Мери Попинз – впечатлява ли ги, какво ги грабва – тази магичност или приключенията…
Сложно е да се каже, не знам кое е най-водещото… моят син например си има една любима сцена – там, където казвам: "Ани, Фани, къде сте?" и отиваме в сладкарницата… сцената, в която се появяват двете странни, особени момичета. Смятам, че за всяко дете е индивидуално.
Танците са вече типични за театър "София" – правите представления за деца, те са много въздействащи, с костюмите, хореографията, самата сценография. Танците привличат ли, уморяват ли – в детските спектакли те са различни, не както в постановка за възрастни. Казахте, че е много натоварващо…
На мен много ми допада физическата работа и мисля, че все повече в съвременния театър присъства пластиката. Може би не точно танц в чистия му вид винаги, но пластиката и физиката на актьора стават все по-важни. Да, уморително е, но на мен ми харесва. Не е само текстът – тялото на актьора също говори много.
Готови ли са за това останалите актьори – въобще да се правят по-смели решения, как се приема това в повечето театри?
Реакцията на публиката говори, че на нея по-смелите решения й харесват. Театърът се развива – всеки актьор трябва да е готов да предложи нещо по-различно, раздвижено. Това понякога може да е трудно физически, но води до общо вдигане на нивото.
Теб самата на какво те научи Мери Попинз? Какво взе от представлението, как те промени?
Честно казано много ме провокира – "борех се" с нея до един момент, но както това важи за всяко друго представление, така и за "Мери Попинз" – мисля, че във всеки образ мога да открия частица от себе си. Взимам я и я изваждам на показ. Аз доста приличам на Мери Попинз – с изключение на вълшебните моменти, които за децата разбира се са най-въздействащи. Всяко дете мечтае за такава бавачка. В нея едновременно има нещо малко плашещо, изискващо, може да е много строга, но в същото време е много чаровна и много обича тези деца. Обича ги в строгостта си – на децата им харесва да чувстват, че някой има контрол над техните действия, тогава се респектират, изпълняват и усещат тази любов. Явно се оказва, че с Мери Попинз си пасваме.
Магия ли е театърът?
Да, напълно, театърът е магия.
Как го постига?
С това, че се опитва да пренесе зрителите на едно друго място, в едни други ситуации. Въображението в този си смисъл е безкрайно и когато му се отдадем, в края на краищата не можем да кажем кое е реалност и кое – илюзия. Понякога може да си създадем друга реалност. Ето защо моята професия в това отношение е прекрасна и аз много си я обичам.
Усеща се, че има много голям прогрес в театъра у нас в последно време. На какво се дължи това и как се вижда от сцената?
Да, в интерес на истината се усеща, не можем да се оплачем. Салоните са пълни, хората ходят на театър. Според мен имат нужда от културен живот, да видят нещо повече от телевизора вкъщи, да се срещнат с други хора, да споделят вечерта с приятели. Радва ме това нещо и се надявам и занапред да продължава така да бъде в театъра. И хората да разберат, че без култура, без изкуство, без това да даваме храна на душата си – просто няма как да стане.
За коя роля мечтаеш?
Нямам роля, за която да мечтая много много. Те обикновено си идват сами. Която роля трябва да дойде, тя ще дойде. Мога само да си пожелая още предизвикателства – малки или големи.