На 10 април 2017 г. от 18 ч. в зала "Средец" на Министерството на културата в София ще се състои представянето на новото издание на "Записки. 1970 – 1993" от Константин Павлов.
Ето какво четем за него в бележката на издателя: "Настоящото издание включва записките, водени саморъчно от Константин Павлов в две тетрадки с твърди корици – Голяма и Малка. Някои от тях са нахвърляни на отделни листове, грижливо запазени от съпругата Мария Павлова, други са преписвани или правени от нея под диктовката на поета. Основната част от тия записки, подбрани и подредени от автора им, излезе през 2000 г. в издателство "Жанет 45". Тук читателят ще намери повече от 60 нови фрагмента, както и отделни отговори от интервюта и на анкети, които поетът даваше винаги писмено или с изричната уговорка непременно да изчете и одобри, преди те да бъдат отпечатани. Независимо че отделни редове или цели пасажи от тях читателят ще открие в приживе издадените от поета ”Записки. 1970 – 1993“, решихме да ги повторим и в техния първоизточник – споменатите интервюта, едно, за да съхраним оригиналния им вид, и второ, за да покажем крайно своеобразния процес на авторовия подбор."
Изданието предлага на читателите множество непубликувани факсимилета от записките с почерка на големия наш поет и е с ограничен тираж.
Думи за поета и книгата: Георги Борисов. Със специалното участие на Руси Чанев и Валентин Ганев.
"Не претендирам да съм звезда, но все пак съм светулка. "Виждали сме светулки." – виждали сте, знам. Да се открие приликата между две светулки (или звезди), е много по-лесно (и по-мързеливо), отколкото разликата между две светулки. Знам, че е нужна грамотност, за да видиш приликата между явленията, но двойно по-голяма грамотност (и обезателно талант!) е нужна да откриеш разликите, сиреч спецификата (оригиналността) на отделния талант. Иначе целият културен процес може да се подведе под един знак. Още една дума: те виждат приликата между маймуната и човека, но никога няма да забележат разликата – не разликата между маймуната и човека, а разликата между отделните хора. Най-смешното оставям за десерт: когато изчерпаха всичките си възможности за сравнения-обвинения, те заявиха най-категорично: "Такъв човек изобщо не съществува!". Обявиха ме за зрителна измама. Като оня шоп, дето за пръв път влязъл в зоологическа градина, гледал жирафа, цъкал с език, дивял се на дългата шия и отсякъл: "Това не може да бъде!". Сега пък се оказва, че разликата между магаре и жираф е прекалено драстична. Край. Навлязох в друга тема. Все пак защо тогава искаха да ме убият (и ме убиваха многократно)? В най-буквалния смисъл на думата. Нали са атеисти, нали не вярват в призраци?
Гледам на моите неща като на дневник през времето. Адресът не е насочен към никого. Отговарям за това, което пиша, само пред себе си. Ако някои възприемат и споделят написаното, тогава то започва да съществува "обективно".
Когато едно зло властва прекалено дълго, започваме да го възприемаме ирационално – като сън, илюзия, мираж… Защитна реакция? Може би. Но това е нежният път към лудостта. Винаги съм смятал, че човек трябва да полудее мъничко, за да не полудее съвсем.
Отдавна думите са изпразнени от съдържание, произволна е употребата им, всички говорят, малцина мислят. Словото престана да има стойност успоредно с обезценяването на човешкия живот и (уж) вечните морални норми. Този процес не е започнал от вчера – десетилетия беше отглеждан едноцветният интелектуалец простак, за да разцъфти сега с всичките цветове на дъгата. Искам да кажа, че разноцветни мутанти продължават битката срещу културата. А е доказателство, че културата съществува. Битката ще бъде спечелена. Познайте от кого…"
Константин Павлов