Откъс от романа "Крайбрежни наноси" (изд. "Ерго") от Карън Гилис, преводач: Диана Ботушарова
Преди три години водех друг живот – по-прост, може да се нарече и безгрижен. Живеех с Алехо и Насио – мъжете в моя живот – и пътувахме от едно място до друго, без да следваме някакъв план. Като браунови частици. Без определена цел. Живот не точно като на Джак Керуак, но във всеки случай по-щастлив и с много по-малко наркотици – и като поглеждам назад, това беше най-щастливото време в живота ми. След като се роди Насио, малко намалихме темпото и сякаш станахме по-предпазливи със себе си, по-малко склонни да рискуваме. Спомням си как веднъж стояхме на границата, изчаквахме, преди да я пресечем и да отидем от Перу в Боливия с детето в слинг през рамото ми, гледахме камионите, вановете и другите превозни средства, които преминаваха, стъклата им – разбити и натрошени, знак за започнало насилие надолу по шосето, нещо, което бяхме виждали и на което обикновено не обръщахме внимание, решени да изпробваме късмета си. Но онзи ден встрани от прашния път Алехо се обърна към мен със замислено изражение и за пръв път каза сериозно: „Не си струва да рискуваме.”
Някои неща обаче не се промениха. Щом пристигнехме в нов град или село, аз все така при първа възможност тръгвах да търся места за книгообмен. Такива има навсякъде в Южна Америка, лавици с книги, оставени от предишни посетители в някой ъгъл на кафенета, хасиенди или ресторанти, нещо като всеобща библиотечна система по целия разтегнат континент, при това без да се изисква членска карта. Влизах и разменях последната книга, която бях прочела, за нещо ново. Любимото ми място за книгообмен беше в гостилницата „Падналият ангел” в Куско, със съобщение, изписано с боя върху стената: „Необвързан търси приятели на книгите за размяна на любими заглавия, две книги за една от моята библиотека, трябва да са фънки”. Другите, с които пътувахме заедно, търсеха интернет кафенета, за да проверят имейлите си, аз търсех следващата си книга. Четях всичко, което ми попаднеше – Уилбър Смит, Дж. Г. Балард, Тим Уинтън, Даниел Стийл, Анджела Картър, Хари Кунзру, Дж. К. Роулинг. Приемах всички литературни предложения, прочитах ги и после ги разменях пак някъде по пътя. Така живеехме тогава, не се задържахме никъде твърде дълго – номадски живот, непрекъснат кръговрат.
Откакто се върнах у дома, спрях да чета. В този град нямаше място за книгообмен, само една библиотека, за която трябваше да имам читателска карта, а още не бях събрала сили да попълвам формуляри – за мен всякакъв вид бюрокрация е убийствена. Бях започнала обаче да посещавам веднъж седмично следобед едно интернет кафене. Преди три години нямах дори имейл адрес. Нямах нужда от такъв. Другите, с които пътувахме – Роджър и Шърли, дори Ернесто, – гледаха на Алехо и мен, сякаш сме луди. Особено на мен. Роджър каза веднъж, че сигурно съм единственият турист в цяла Южна Америка без имейл адрес. Но аз всъщност не се възприемах като турист. Не се възприемах по никакъв начин. Знаех, разбира се, че не живея в крак с времето, но тогава не търсех етикет, с който да се категоризирам. И не виждах смисъл в това да прекарвам часове, втренчена в монитора, когато можех да си седя на слънце навън с нова книжка в ръцете.
Връзката ми с интернет започна с изчезването на Насио – беше породена, тъй да се каже, от необходимост. И откакто се прибрах вкъщи, всяка седмица прекарвах по един час в търпеливо онлайн издирване с надеждата да попадна на информация, на следа, която да ме насочи към него. Струва ми се обаче, че вече извършвах движенията механично, без действително да се надявам, че нещо ще излезе. Проверявах пощата си. Понякога имах имейл от Шърли или Роджър, а веднъж и от Силви, което безкрайно ме изненада. Но нищо от Алехо. Не че всъщност очаквах да се свърже с мен по този начин. Той избягваше всички форми на съвременната комуникация и предпочиташе да изпраща празни пощенски картички, нещо като личен сигнален код. През тези седмици, откакто се върнах вкъщи, получих общо три, последната от които пристигна тази сутрин. Беше от Арекипа, оживен град в Южно Перу, близо до началната точка за голямото изкачване в Андите. Картичката беше с фотография на Хуанита, момиченцето, което бяха намерили погребано сред леда, високо горе в глетчера, тялото ѝ – на 500 години и почти идеално запазено – после бе свалено долу и изложено в музея на Арекипа. Спомням си, че отидохме да я видим заедно с Насио и той много се уплаши от нея. Изглеждаше толкова неестествена, бледа като восък. Още се виждаха следите по главата ѝ – вдлъбнатините от ударите в черепа. И макар да се говореше, че сигурно са я упоили преди това, за да не чувства болката, аз все си мислех за нея там горе на върха на замръзналата планина, колко студено ѝ е било и как са извършили това ужасно нещо с нея, принасяйки я в жертва на боговете.