Откъс от "Градът на блокчетата. Построените светове в Minecraft." (Книгомания) от Кирстен Кърни и Язур Стровоз.
Предговор
Кой може да забрави първия ден и първата нощ в света на Майнкрафт: раждаш се гол, беззащитен, напрегнат и все пак въодушевен, докато квадратното слънце се придвижва по небосклона?
За много хора Майнкрафт е мястото, на което се пристига само с брадва и кутия кибрит. Нищо друго. (Добре де, кирка и броня.)
Това е мястото, където наистина можеш да бъдеш себе си. Мястото, където можеш да разбереш кой си в действителност. Защото къде в сегашно време, в реалния свят, можем да покажем истинските си лица? Къде можем да намерим истинската си същност? Дори и ако Йосемити е пълен с туристи и кемпери, то погледнете състоянието на останалата част от света?!
Истинският свят е опакован. Той е разстлан върху мрежеста система!
Притежаван от корпорации. Пълен с реклами. Има цели държави, в които „реалният свят“ е напълно изчезнал. Холандия е толкова изкуствена и механизирана, че повече от половината ѝ територия се намира под морското равнище. Дубай е пустинният Дисниленд. Хонконг е градът, в който процентът на хората, живеещи и работещи над 14-ия етаж, е най-висок в света. Град в облаците.
По принцип ние възхваляваме действителния свят и омаловажаваме виртуалните; но с годините границата между тях се размива, реалното се превръща в нереално и много често е неудовлетворяващо. Отдалечаваме се от природата и от земята. Много от хората се чувстват по-живи и истински във виртуалните си преживявания и все по-зле в света, в който живеят.
Майнкрафт, предлага непринуденост и откритост, които в днешно време много често липсват в „реалния“ свят. Когато Карл Юнг искал да открие истинската си същност, той се върнал към онова, което най-много обичал, докато бил дете – играта с камъни и кал. Мечтаел за къща и си я построил собственоръчно. А тя му върнала усещането, че е истински жив!
Но светът, в който Юнг построил своята странна и прекрасна къща, мечтаната къща, вече не съществува.
Истинският свят се задъхва под дебел слой цимент и пластмаса, залят от терор и капризи на знаменитости, потънал във водовъртеж от реклами и съдебни дела. За мнозина той вече не съществува.
И това създава проблем. Мнозина започват да мислят, че е възможно да открият кой или какво всъщност са, да разберат себе си и какво могат само когато преживеят нещо драматично, като да убият чудовище или да приложат уменията си в обзавеждане на виртуална пещера, да отсекат дърво или построят колиба…
Но не можеш да излезеш навън и да започнеш да сечеш дървета. Все пак те са нечия собственост. А и не само това е причината. Нямаш право да изкопаеш дупка където си решиш, защото нямаш разрешение.
Добре де, това не е напълно вярно. Отсякох едно дърво тази сутрин. В реалния свят – в Дъблин. То беше паднало при буря – голям клон се беше стоварил в градината, като все още се държеше за стъблото. Отсякох го, след което нацепих клона на по-малки парчета, за да мога да ги изнеса. Беше много приятно. Иска ми се отново да направя нещо подобно, нещо истинско и по възможност бих го вършил всеки ден, но в нашия град няма достатъчно дървета. Ако милионите хора, които населяват Дъблин решат да го направят, както и четирите милиона в Берлин, и дванайсетте милиона в Ню Йорк, и двайсетте милиона в Шанхай… Не, не можем да сечем по седем милиарда дървета на ден.
Но това не пречи да ни се иска. Еволюцията ни е дала възможности – да сечем, да копаем и да строим. Еволюцията ни е създала така, че да променяме света. Нещата са били простички, когато човечеството е наброявало едва няколко хиляди, когато милиарди дървета са покривали земната повърхност и са липсвали сгради.
Но с промяната на света усилията на хората се канализират в други посоки. Къде може да се пренасочи цялата тази енергия сега? Това желание да създаваш или да разрушаваш. Желанието да продължиш да променяш света?
Е, хората в тази книга пристигат в един нов свят, и то само „с брадва и кутия кибрит“. Изправят се сами срещу предизвикателството да променят. Преживяват удоволствието да създават; да се почувстват като художници, творци,… като богове.
Майнкрафт прилича по-скоро на Пещерата на Платон, там овцете са сенки на овцете, планините са сенки на планините. Човешкото въображение допълва детайлите. За Майнкрафт може да се каже, че е философски свят, в който всичко е сведено до една същност в най-простата ѝ форма. Ако искате сложност, ще трябва да си я построите. Но ако го направите, тя ще бъде изцяло ваша – вашата сложност. Тя ще е единствена на света.
Има много игри, в които да сте например Одисей, да се биете с чудовища и да преживеете приключенията му. Но малко са игрите, където можете да сте Торо, да построите колиба до някое езерце, да се скитате, съзерцавате и мечтаете. Постройте пещера, колиба, град…
Майнкрафт има и оцеляващ режим, който е подходящ за феновете на първия тип игри. Но креативният режим на Майнкрафт е прекрасният и рядък втори тип. Повечето игри не поощряват търпението. Докато се забавлявате с тях, не можете да си позволите да бъдете отпуснати, тихи и прилежни; да сте задълбочени в задачата с часове, дни, седмици, месеци или години. Повечето игри предполагат хиперактивност на ума, нестабилност и експедитивна реакция. Целта им е да те забавляват, да те разсеят, да ти доставят удоволствие чрез нещо ново, чрез въвличане в екстремни ситуации и преживявания. Резултатът разбира се е направо ад.
В своите светове повечето игри пресъздават всички онези моменти, от които често се опитваме да избягаме. Пълни са с хора, вещи, босове, ужас, задачи, страх, тревожност. Работата като убиец все още е занаят. Какво е вдигането на ниво, ако не просто надежда за повишение? Безпокойството, което се поражда, докато гледаме как точките ни живот приближават нулата, различава ли се от онова безпокойство, обземащо ни при вида на понижаващата се банкова сметка? С всички оръжия, експлозиви и повишаваща адреналина музика се подсилва и моделира нашето напрежение, нашият ужас; за да ни накарат да се чувстваме живи, ни убеждават колко лесно можем да умрем?!
В креативния си режим Майнкрафт ни позволява да се почувстваме живи чрез играта. Не игра на убиване и смърт. Играта като игра. Защото човек се чувства най-жив, когато играе, строи крепост с приятели и е изцяло погълнат от заниманията си.
Чрез Майнкрафт, чрез изобретателния режим, Ноч казва: „ОК, аз не зная какво повече да направя за теб. Не зная какво да построя и не зная какви са копнежите, които всяко човешко сърце крие. Аз вярвам в теб, в човека. Ела и разкрий тайните си, като ги построиш!“.
Изпитвам голяма симпатия и обич към строителите в тази книга. Те са движени от същото желание, което тласка и мен самия, същото, което много от авторите усещат, онова, което Карл Юнг е почувствал: да създадем въображаемите светове, които виждаме в главите си, да ги изкараме от там, така че и другите да ги видят. Те строят чувство, изразяват се чрез блокчетата, по същия начин, по който поетът се изразява с думите.
Майнкрафт позволява на хората да излеят насъбралото се желание за промяна на света. Това е игра, в която всички усилия са насочени в тази посока. И резултатите са налице. Докато в реалния свят каквито и действия да предприемеш, те не могат да доведат до осезаеми промени.
Изобретателният режим на Майнкрафт ни дава мястото, където променянето на света e лесно, безкрайно и неограничено. Това е перфектната фантазия, където всичко може да приеме формата, която искаме! Вселена, която ни обича, която иска да бъде изваяна от нас, която ни помага да я променим.
Последната непозната земя, американската, бе открита преди стотици години. Но Майнкрафт все още блести безкраен някъде пред нас – идеята за вечната граница на познанието.
И ние се обръщаме към нея не с кемпер, мотор, лодка или пет алуминиеви стола, а въоръжени само с кирка и с малката, но жизненоважна кибритена кутийка, пълна с нашето въображение.
И дълбаем пещери, строим колиби и градове. Изграждаме странни и прекрасни къщи, които сме видели единствено в сънищата си. И разбираме кои всъщност сме ние.
Джулиан Гоу
Ирландски романист и автор на „Последната поема“