Откъс от „Бургаската афера”, Елис Шуман, издателство "Сиела".
Висок, кльощав мъж крачеше напред-назад от единия край на пътническия терминал в Бургас до другия. Гледаше ту елек¬тронното табло за пристигащите полети, ту часовника си. Беше с карирани шорти и тениска „Адидас“. Козирката на евтината бейзболна шапка беше нахлупена ниско над челото му; дълга руса опашка стърчеше изпод шапката. Мъжът намести тежката си раница и се отправи към гишето на една от фирмите за коли под наем.
Самолетът трябваше да е кацнал според разчетите му. Кол¬ко ли време трябваше на пътниците да минат митница, да полу¬чат багажа си и да се упътят към автобуса? „Малко остана“, каза си той наум, борейки се с желанието да пусне раницата и да се метне в първото такси, изпречило се пред погледа му.
Опипа мобилния телефон в джоба си, в очакване на пос¬ледните инструкции. Вероятно трябваше да остави раницата в багажника на някой от автобусите, но кой? Ако я зарежеше в близост до мястото, където бяха паркирани, щеше да събуди подозрение. Някой щеше да извести охраната. Логично бе да му наредят първото. Никакви импровизации. Планът трябваше да успее. А той за целта трябваше стриктно да изпълнява запо¬ведите.
Възрастна жена се обърна към него, мърморейки нещо не¬разбираемо. Той бързо се отдалечи, глух за думите и. Никакви връзки с хора; не трябваше да оставя каквото и да било впечат¬ление у някого от пътниците, чакащи в залата. Никакви споме¬ни. Не трябваше да съществува – просто човек, когото никога не са виждали и чували. Бегло се усмихна, като помисли каква чудовищна мощ носи в раницата си.
В горния край на информационното табло беше изписан полетът, който го интересуваше. Идващ от Тел Авив, трябваше да е кацнал вече. Той отново погледна „Ролекса“ си – тежка екстравагантност от чисто злато, купена след известно коле¬бание. Даваше му увереност; караше го да се чувства силен и непобедим; мъж, който изисква уважение. Той – човекът с часовника.
Самолетът закъсняваше с повече от десет минути, почти петнадесет.
Високоговорителите бълваха непонятен български. Той намести обемистата си раница и се упъти към изхода – удобно място, откъдето можеше да държи под око паркинга. Такситата чакаха, бръмчейки на празен ход; алчните им шофьори бяха на пост, готови да сграбчат първите пътници, показали се от сгра¬дата. В края на паркинга бяха подредени автобуси, двигателите им тихо мъркаха. Там трябваше да отиде, като получи знак. Там трябваше да остави раницата.
„Странно, къде ли са в този момент останалите?“. Опита се да открие с поглед малкия бял „Фиат“, но не го намери. Сигур- но са паркирали зад ъгъла. Бяха двама – араби, говорещи ан¬глийски със силен ливански акцент. Те определяха кой и какво да прави. Дадоха му добри пари и нямаше смисъл да не изпъл¬ни волята им.
Още веднъж прекоси надлъж неголямата пасажерска зала. Мина край гишето на фирмата за коли под наем, после край щанда за джунджурии и местни вестници. Стигна до тоалетни¬те, но колкото и да бе припрян, спря за малко и хвърли поглед към стъклените врати на входа. Мъж от охраната – сам-самичък – стоеше там и пушеше. Сънен и отегчен; това, че някакъв длъгнест чужденец крачеше нервно насам-натам, изобщо не го интересуваше. През стъклените врати се виждаха паркингът и автобусите.
Странно, но полетът се бавеше.
„Малко остана“, каза си той, хвърляйки за пореден път пог¬лед към таблото за информация. Скоро щеше да си замине и нямаше вече да стъпи тук, в България. Вкъщи, на другия край на света, кротко го чакаха съпругата и детето му, без изобщо да подозират как в момента изкарва пачките си. Беше доволен и още как – много пари, малко работа. За разлика от тези, които му я възложиха, той ни най-малко не беше свързан с каузи и идеологии. Беше обикновено муле, наето да пренесе няколко килограма опасна стока. Проста задача, вече почти изпълнена.
Време бе да довърши всичко и да си вдига чуковете.