По време на празничните богослужения за Възкресение през 2016 година в католическата църква от източен обряд „Успение Богородично” в София се предлагаше енцикликата на папа Франциск „LAUDATO SI”. Не си спомних точния превод от латински, затова взех книжката, а след края на службата, като излязох от храма, реших да пътувам към вкъщи с метрото. Разтворих папското послание, посветено на грижата за жизнената среда върху нашия общ дом Земята. Първата страница започва с възхвален химн ”Laudato Si, mi Signore”, написан от свети Франциск от Асизи, живял в Италия през ХІІ век: „Хвала на Теб, мой Господи”, затова, че си създал нашата майка Земя, която ни храни, пои, поддържа ни и ни радва с дивната си природа.”
По-натам папа Франциск припомня загриженото послание за забрана на ядреното оръжие, отправено от папа Йоан ХХІІІ преди повече от половин век, когато надпреварата в ядреното въоръжаване на Изток и Запад заплашваше да унищожи живота на планетата. След това днешният папа се връща и към енцикликата на свети отец Йоан Павел ІІ отпреди 20 години, която зове за защита на природата от цивилизованото увлечение към бързи технически постижения, а това е нелепа безотговорност на хората. Те най-често „не виждат друг смисъл в заобикалящата ги природа освен този, който служи на непосредствените им ползи и желания за консумация”. Днешният папа Франциск продължава същата тема със свята загриженост за чистота на природата и човешкия морал в отношението ни към Земята.
Четях, а неволно си спомних, че на 29 април 2016 г. в Националния музей „Земята и хората”, докато се закриваше ХХІV конкурс „Музиката и земята” за млади инструменталисти, даровитите младежи свиреха възвишено и вдъхновено, а вън по булеварда с безумни скорости преминаваха мотоциклети и автомобили, които заглушаваха звуците на изпълнителите и от моторите във въздуха оставаха кълба им. Но в София, както и в сродни милионни градове, е трудно да се наложи контрол върху звуковата и екологична вреда. Може би тъкмо затова в заключителните думи от фестивала Михаил Малеев, бивш директор на Музея в София, зададе въпрос към всички в залата: „Моля ви да помислете какво може да направи всеки от вас за земята, върху която живее!” В онзи момент на размисъл, като затворих очи, взех решение следващия ден да избягам от столицата, за да се пренеса в уханията на природата, несмутена от гордата ни цивилизация.
Изпълних желанието си. От софийския апартамент отпътувах с метрото на станция „Интер експо център” и се изкачих с лифта до надземната спирка, сгушена между най-новите административни офиси, забили в небето гигантски кули от алуминий и стъкло. В пролетната утрин скоро пристигна автобус № 3. Той лъкатуши между планинските склонове по шосето към Самоков и за 50 минути стига планинското селце Пасарел, скътано в полите на Плана. Пътникът от галопиращия град като спре тук, неволно чува наоколо да трополи колесницата на забравеното му детство – неговото детство, и детството на века, който успя да освободи атома, но бронира душите с усет за самота. От центъра с обръщалото на село Пасарел към боровите гори и поляните започва истинската наслада, защото всички сме тръгнали от земята, но преселението към големите градове ни е отнело мириса на окосена трева. Грохотът на магистралите ни е направил глухи за песента на славеите. Страстите са ни стегнали в паяжини на недоверие, а битката за богатство и слава отдавна не е кърмила душите ни с човеколюбие. Гората над Пасарел вече беше резедаво зелена, хората – спокойни и мъдри. Само на десетина минути пеша над последните къщи е поляната с диви круши и билки. Две крави с хлопки на вратовете пасяха кротко, а стопанинът им Стоян, прехвърлил 70-те, четеше вестник. Като ме видя, сгъна страниците, поздрави и отправи ръка към близките дървета с въпрос: „Чуваш ли ги?” Едва сега чух песента на влюбените птици и щурците, които пригласяха с гъдулките, затова честно рекох: „Щастливи сте вие, живеете в рая и не се боите от катаклизми.” Пастирът с шапката се засмя: „Не се оплакваме, но ти разбираш ли какво пеят малките птички в дърветата? – пак разтвори вестника и посочи страницата, в която се взираше преди малко: – Ако ти дам да прочетеш какво пише тук, ще те е срам, че си човек на тази красива земя!” „Тогава защо четеш?” – попитах и не пожелах да разбера кой е вестникът, понеже всички те имат общ корен – известия за престъпност, внушение за страх и тревога. „Чета, за да ми минава времето. Чудя се на лудия свят, който често пристига насам с автобуса за разходка и утеха. Местните не се боим от нямане и катастрофи. Ей на, като превали слънцето и се върна у нас, ще прекопая градината в двора. След дни ще посадим домати, пипер, патладжани.”
Седнах до него върху живия килим на тревата и сякаш невидим дъжд изми душата ми от тягостни мисли. До залез слънце имаше повече от седем часа. Станах от мястото си, спуснах се трийсетина метра по-надолу до къщата на бай Стоян, поисках от жена му лопата и започнах да копая градината. Копаех си и усещах, че ми поникват крила, затова започнах да пея с птиците. Кокошките в двора ме гледаха и доволно припяваха. Кучето, макар старо, ръмжеше, все едно пее на своя език. Колкото повече натисках лопатата, толкова повече от пръстта излизаше мирис на плодородие и благодарност. В почивката, след чаша мляко, останало от сутрешното доене на кравите, продължих да копая. Така си спомних въпроса предишната вечер в Музея на Земята и хората – какво добро мога да направя за нашата Майка и за родените хора на нея. Ами мога това – да копая, за да посаждам цветя, треви, плодове, дървета. Мога да изтичам на близкия хълм, да прегръщам стволовете на могъщите борове и да им кажа, че съм благодарна за благодатния ароматен въздух. Мога да направя къща за бездомни хора и нова къщичка за старото куче. Мога да набера билки за чай на болни деца, та те бързо да оздравеят. Дори мога на хълма Превалец отвъд баира да издигна храм за възхвала на Твореца, Който като любящ Баща е създал Земята, слънцето, небето, звездите и ги е подарил на хората с една заповед – да се обичат по братски! Мога да напиша книга, в която да помоля неблагоразумните мъже да спрат производството на оръжие за масово унищожение, ала не знам дали те ще прочетат книгата и ще изпълнят молитвата ми към тях. Не знам дали думите могат да отменят злото, с което безумните бавно убиват части от нашата чиста Земя, застрашават живота на нейни поселници, а лъжепророци и зли гадатели постоянно вещаят „последни дни за света”.
По залез чух хлопките на кравите да прииждат към дома на Стоян и семейството му, с което си другаруваме от години. Вдигнах глава да видя къде са кравите, а съзрях по пътя да върви млада жена в очакване на майчинство, като водеше за ръка три годишното си момченце. От очите ми тръгнаха сълзи – как да помисли човек, че такава любов и хубост могат някога да пресекнат? Както гледах и слушах неотразимия поднебесен свят, поех въздух и извиках: „Хвала на Тебе, мой Господи, Който се грижиш за цялата Си Земя! Благодарност и вечна прослава, задето я пазиш от помислите на непочтени хора, а даряваш плодовете й на честити стопани! Хвала на Теб, задето ми откри, че повече от 6 000 години няма да изоставиш бъдещите потомци, а ще ги пазиш и ще продължаваш Живота от род в род, от изгрев до залез, от век до век… Докато Твоето слънце свети над всички живи. Да бъде!”
Прочетете още:
А, къде са родителите?
Прочетете още: Видео с Мариана Еклесия – стихотворението "Нестандартен човек"