Разговор с детската авторка Петя Кокудева и италианската художничка Ромина Беневенти за съвместната им книжка – „Питанки” (януари 2016, ИК "Жанет 45", редактор Екатерина Йосифова, оформление Христо Гочев). Кратко видео вижте ТУК.
Разкажете ни как премина работата ви с Петя върху „Питанки”?
Ромина: С Петя работенето не е точно работа – с нея е простичко и лесно да се работи. Между нас витае усещането за взаимно вдъхновение и се разбираме с половин дума.
Какъв беше подходът ви в третата ви съвместна книга?
Ромина: В „Питанки” различното беше, че Петя предварително ми преведе цялата книга, така че можех да работя по конкретни текстове.
Петя: При първата ни книга не беше така – не всички текстове бяха преведени и не всички рисунки бяха специално нарисувани за книгара – напаснаха се по божията воля.
Ромина: Това за мен беше важно, защото, особено при поезията, можеш да се уповаваш на една дума, да я избереш и от нея да изкараш визуалната част на стихотворението, а не рисунката да е буквално по стихотворението. Различно е, когато знаеш повече детайли и можеш да разбереш какво “казва” стихотворението.
Колко време ви отне работата по книгата?
Ромина: Почти цяла година, защото междувременно работех и по други по-малки проекти. В книжката има 42 рисунки, с големина 40/20. Някои са по-сложни, други – по-простички; някои ми отнемаха 3-4 дни, други – една седмица или повече.
Петя даваше ли ви идеи, или имахте пълна свобода на работа?
Ромина: Да, понякога ми даваше идеи, особено накрая, когато бях вече уморена…
Петя: Ромина често ме изненадваше с някоя илюстрация, много го обичам това чувство. Нарекохме го „пристрастяване към сладкото”, защото всеки път, преди да ми прати поредната рисунка, я очаквах, както малко дете чака бонбон.
Кое е различното с предишната книга като форма на работа, нещо специфично?
Ромина: Винаги съм рисувала, но никога не съм прекарвала толкова много време в тази дейност. Разбира се, техниката ми се разви вследствие на многото часове, които прекарах в рисуване. Щастлива съм, че така се случи.
Планирате ли да продължите да работите заедно?
И двете: "Дааа!"
Петя: Ромина вече тайничко рисува по мои нови текстове.
Ромина: Книгите на Петя не затварят децата-читатели в рамка. Те отварят тяхното въображение. И с рисунките е така – аз съм създала дадена рисунка, но, гледайки я, детето може да си представи нещо съвсем различно. Затова рисунките ми не са пълни с детайли. Същото се отнася и за стиховете на Петя. Аз лично го изпитах, докато ги четях – въображението ми се отнасяше и отиваше далеч и отвъд написаното. Например стихотворението за мравката – аз се запитах дали наистина мравките се женят…
Петя: Когато ходя на срещи с децата, слагам отпред една цветна кутия. В нея децата ми пускат въпроси, като не очакват от мен да им отговоря. В допълнение на казаното от Ромина, имаше такъв въпрос и от дете: женят ли се мравките?
Въпроси само към Петя:
Как започна и се развихри за теб приключението "Питанки"?
Петя: Тaзи книга за мен е по-различна, защото е плод на много срещи на живо с деца. (При първата книга например нямах възможност за това.) Всеки месец имах контакт с децата и бях в съприкосновение с техните въпроси. Някои съм използвала, други съм си измисляла, но като цяло концепцията на книгата е вдъхновена от децата. Стори ми се хубава посока да пиша за техните въпроси. Това е първата ми книга с подзаглавие „детски стихотворения”, но не знам дали някога ще избягам от „възрастното” звучене на моите стихотверения, то по-скоро е свързано с характера ми, не е стратегия. Сега с „Питанки” посоката ми е повече към децата, макар че и възрастните сигурно могат да си намерят нещо в нея.
На твоите срещи какви деца виждаш? Задръстили ли сме ги вече с информация, или се сещат, знаят какво да питат?
Не, децата, с които аз се срещам, са „най-незадръстените” и най-необременените. Нямам нищо против нас, възрастните, но понякога нашата логика ни вкарва в задъдена улица, а децата са много изобретателни, без нарочно да го искат. Така че тези, с които се срещам – между последна група в детската градина и трети-четвърти клас в училище, са изключително вихрени във въпросите и фантазията, не са, както очакваме, „лепнати за компютъра”. Те са и все още привързани към реалните игри. Срещите ни са много живи.
Доволна си от крайния резултат?
Петя: Никога не се чувствам особено доволна накрая, но това е част от характера ми. Когато си гледам готовите книги, намирам неща, до които вече не съм толкова близо. Човек се променя всеки ден, затова неговите книги остават отражение на някакакво по-старо „аз”. Благодаря на Катя Йосифова, която за трети пореден път е мой редактор, че е много взискателна. Самокритичността ми към днешна дата е плод на нейното „обучение”. За мен работата с редактор е твърде важен елемент в процеса по създаването на една книга, защото когато човек е млад, начинаещ автор, е недостатъчно самокритичен.
И все пак имаш страхотна поредица, невероятни съкровища от книги. Какво ти предстои? Вдъхновяват ли те детските срещи за нещо ново, или имаш нужда от почивка?
Петя: Хората често казват как непрекъснато отлагат нещата, които имат да свършат, докато при мен е… Аз отлагам нещата, които са задължителни, за да върша нещата, които ми харесват. Затова нямам нужда от почивка от писането. Имам нужда от друга форма – сега пиша нещо, което не е стихотворения. Може би това е вид ваканция за ума. Така че известно време няма да съм състредоточена върху стихотворната форма.
Планираш ли още срещи с деца и други форми на комуникация с деца върху „Питанки”?
Петя: Имам покани от Стара Загора, Хасково, Сливен и София. Моите срещи с децата не са тип „премиери”, по-скоро са уъркшопове по измисляне, от които четенето е само една част, защото е трудно да се изправиш пред деца и да им четеш цял час. Играем си около литературата и текстовете. Тези срещи ще продължат до лятото, до ваканацията.
Усещаш ли твоята роля като мисия, свързана с четенето, на отношение към книгата, към илюстрацията, да възпитаваме у децата по-различни вкусове, идеи и ценности?
Петя: Не искам да се възприемам като мисионер, защото това е много тежка отговорност. В крайна сметка, когато пиша, най-важната ми задача е да извадя нещо смислено от себе си. Докато общувам с децата, виждам, че това е голяма отговорност. Например, има свити и стеснителни деца и, ако към тях подходиш с търпение, ако ги изчакаш и успееш да накараш другите деца да замълчат, за да изчакат тези, свитите, да измислят нещо, те успяват да съчинят чудесни неща. Както е и при възрастните, по време на нашите срещи изпъкват по-експресивните и отракани деца. Но се оказва, че всяко дете може да се включи по адекватен начин, ако му дадеш възможност. Това за мен е голямата отговорност – да подходя към всяко едно, да не го загърбвам, защото всички искат да участват. Не е добре да им “затваряш вратата”, защото те са с идеята, че пред тях стои човек с някакъв авторитет и, ако не получат одобрение и разбиране от него, се разочароват или потискат. Така че в чисто човешкия контакт гледам да се отнасям с разбиране към всяко дете. Що се отнася до текстовете, има различни реакции – някои деца много ги харесват, други са по-безразлични. Тоест, аз няма как да поема отговорността да пиша текстове, които да се харесат и да повлияят на всички. Виждам отговорността си по-скоро откъм лично присъствие.
Въпрос към двете:
Кажете нещо на родителите, на децата, на читателите?
Петя: Аз продължавам да възприемам заедно родители и деца, да им "говоря заедно". Когатообщувам с едните, искам да стигна и до другите. Ще ми се в България да излезем от рамките на нагласата, че детската литература са само класическите приказки, стихотворенията с рими, гатанките… В областта на детската литература по света има много формати, жанрове и експерименти, затова е хубаво и българските деца да ги виждат. Имам усещането, че когато у нас излезе нещо ново и по-странно, възрастинте започват да се чудят какво е това, редно ли е това, това за деца ли е. Хубаво е да има голяма палитра от детски текстове и видове илюстриране, така че всеки да може да си избере, каквото желае.
Това бих пожелала на себе си и на хората – да отворим малко блендата и да сме по-възприемчиви към неща, които могат приятно да ни изненадат, а не да подължаваме да правим единствено утвърденото.
Ромина: Да посягат към книгите и към питанките, защото най-ценното нещо, което имаме, е възможността да задаваме въпроси. Когато децата пораснат и станат възрастни, те престават да си задават толкова много въпроси, защото се впускат в живота, той вече не ги учудва толкова, мислят, че могат да го управляват. Затова мисля, че „Питанки” е точно за тях, за тези, които са забравили да се учудват и да си задават въпроси.