Откъс от разказа „Без изменение” на Георги Господинов от сборника „Обича ме, не те обича” (издателство "Сиела"). Повече за книгата прочетете ТУК.
Мила П.П., пиша Ви от града, в който се видяхме за последно като деца, нашия така наречен роден град. Тук съм инкогнито. Дойдох да си взема някои неща, да се простя с две-три места, да напиша това писмо и си тръгвам. Носталгикът се връща по старите места, тъй както престъпникът се връща на местопрестъплението.
На нашата улица обикновено играехме на държави. Спомняте ли си още тази игра. Начертава се кръг, всеки си избира държава, от чието име ще играе, викаме „Да бие, да бие…“ Франция например. Всички се разтичват, а Франция крещи „Стоп!“ и трябва да каже с колко крачки ще стигне до някоя от другите държави. Ако уцели разстоянието, си присвоява чуждата територия. Крачките бяха различни по големина – великански, човешки, миши, мравешки и не помня още какви. Семп¬ла игра, в която като че ли най-важно беше коя държава ще си избереш.
Вие винаги избирахте Португалия.
Аз съответно избирах Испания, за да съм близо до Вас. И без това Португалия нямаше други съседи и това географско место¬положение ме спасяваше от неизбежната ревност. Аз съм много ревнив човек. Ето още нещо, което Ви е било спестено.
Така и не Ви попитах тогава защо избирахте точно Порту¬галия. Какво знаехме за нея? Беше на самия ръб на Европа, на другия ръб бяхме ние. Малка, притисната до стената на океана. Една с нищо незабележима страна. Избивахме се да си избира¬ме Италия, Франция, Америка, СССР и ГФР и дори Чужбина… Само брат Ви протестираше, че нямало такава държава. Как да няма, бе, баща ми нали е в Чужбина, крещеше Чингачук от съседния блок. Но Вие избирахте Португалия. Дали все пак за¬ради тайнственото й, звучащо като портокал име? Бях убеден, че портокалите живеят основно там, в Португалия. И понеже е тол¬кова далече, рядко стигат дотук. Някой ги изяждаше по дългия път, защото не можеше да устои на изкушението, най-вероятно самите преносвачи. Не ги обвинявах, аз също не бих устоял.
Портокалия Португалова. Така Ви наричах тайно. Изговарям го отново на глас, докато го изписвам. Много хубаво се търкаля в устата, освен това е светло и оранжево. Като изтърколили се портокали върху дървена маса следобед… Предупредих ли Ви, че съм станал твърде сантиментален? Но вече не ми пука… Цял живот съм се пазел да не изглеждам сантиментален, препикавах всичко, бях царят на препикаването, властелинът на иронията… голямо шубе е било. Сега мога спокойно да махна с ръка. Това са малките предимства на самотата. Спира да ти пука.