Откъс от книгата на Христина Панджаридис "Някъде другаде" (издателство "Жанет 45"). Интервю с авторката прочетете тук
Христина Панджаридис: Да бъдем смели и да превъзмогваме самотата .
Художникът
Хей, жено, която си ме приютявала! Девет месеца си била с мен – какво повече искаш? Не са ти изплатили компенсации и лихви върху оплодената ти утроба?
Как се увиваш и забравяш, че 27 години съм обичал, обичан и съм наричал „мамо“ и „татко“ други хора… А сега ти се тропваш на хоризонта и изцапваш пейзажа с черните си бои. Бива си те. Можеш да минеш за вещица и хич няма да се усъмнят.
Страдаш. Молиш се. Не се интересувам в какво вярваш, но аз съм убеден, че синът ти е нахранил лавината с топлината и младостта си заради твоето безразличие към мен. Не е възможно подсъзнанието му, инстинктите му да не са заговорили в оня критичен момент, когато е летял към смъртта.
Зачеваш, износваш, подаряваш. А аз съм ревял. Мърдал. Бил съм обезпокоен. Ти си ме изоставила. Раждаш дете и го подаряваш. Ти не си луда, ти си хипер луда! Подарява ли се дете? Не съм книга, бижу или пижама. Родил съм се да ме обичат, а ти си ме дала от съжаление на семейство, което е страдало, че няма деца. Не си ме искала, но си ме изтърпяла да се развия, да натежа в корема ти и през цялото време си мислела, че ще ме връчиш на други. Хора, които не ме познават. Какво като си общувала с тях. Познаваш ли дори себе си сто процента?
Най-добрата ти приятелка веднага напуснала града и от нея, моята майка, разбрах, че сте си разменили адресите, но тя е предпочела да си пишете само в краен случай и ти никога да не идваш на гости, нито да правиш опити да ме виждаш тайно.
Само в краен случай?! Лъжа ли се или улучвам, че ти се притесняваш да застанеш срещу мен. Не се впрягай – няма невъздържано да те прегръщам и да настоявам да ми разказваш какви си ги вършила в мое отсъствие, да роня слюнки по събираните снимки в албумите ти.
Ти не съществуваш за мен! Появи се. Осведоми ме, че съм осиновен. О, не, подарен… Молиш се да се подложа на изследване. Ще го направя. Заради момчето, не заради твоите признания. Закъснелите думи са обезценени. Не ми говори! Не ми се слуша гласа ти. Предпочитам да си останем непознати.
Не моля, а ти заповядвам да не безпокоиш до края на живота си моите родители, в това число и мен!
Сбогом.
Хотелиерката
– Друго има ли? – попита баща ми.
Аз се фръцнах. Тръгнах към вратата. Той настояваше да съм победена. Да го вземат мътните! Обърнах се. Показах му среден пръст. Ритнах във въздуха. Ритнах вратата. Изнизах се. Беше ме сгащил. Размъти ми златната река. Четирима души ми плащаха. И той – то се подразбира. Нашите държаха хотел. Татко ми висеше на рецепцията. Обръснат. Нахилен. С вратовръзка. С кърпичка в джобчето на сакото. Майка чистеше и готвеше. И сто работи допълнително. Първа хубавелка. Баща ми, като наблюдателен, ме хвана да я шпионирам. „Ще си ми третото око“. Аре… че аз моите очи не си ги контролирах… да тичам по майка ми. Казах „Добре“ и прибирах парите. Не ми дремеше какви ги дроби тя. Изневерява ли му или си кротува. Мама му стара! Тя също ме вербува. Семейна традиция, да се контролират. „Дай пари, жено, и ще ти докладвам“, директно укротих изблиците й. Към забогатяването ми се включиха още двама. Най-напред сервитьорката. Тя напираше да не изтърве нито детайл от действията на баща ми, той й връщаше любопитството си тъпкано. Краката й… тя само крака показваше. Иначе тъпа. Тъпа като изхабен нож. Кипреше се за баща ми. За хотела ни. Изживяваше се като бъдещата „нежна половинка“. Падаше си по мустаците му. Мустаците му бяха гордост. И следобедното му кафенце. На тераската до трите смокини. Тя не пропускаше да разходи краката си около него. Прекаляваше, обаче успя да го хване за почитател. Той скоропостижно си сложи очила, за да не изпусне подробностите. След сервитьорката беше един досадник. Четвъртата златна ръка. Мухльо! Какво да си помислиш за мъж, който събира стъклени топки. Онези, дето като ги разклатиш, се изпълват със снежинки. Проверяваше хигиената по хотелите. Накрая се оказа, че хотелът на нашите е закъсал. Отвсякъде. Тоя не мръдваше оттук. Не ходеше по майка ми. Възложи го на мен. Мътните го взели! Аз да не съм следотърсач? Прибирах парите му. Прибирах парите им. И на четиримата. Но, питаха ли ме за сведения, се правех на глухоняма. Но пак даваха пари. Казвах им: „Няма нищо. Никакви кръшкания.“ Хич не ми и трябваше да знам. Кръшканията не са забранени. Поне не в хотела. Хотелът си беше наша територия. В края на есента баща ми вдигна кръвното. Сервитьорката щяла да напуска. Привика ме на спешен отчет. Вдигнах рамене. „Чиста е. Нищо няма около нея. Верна ти е.“ Той не кротна. „Спирам ти парите.“ Мама му стара! Как така? Нали съм му дъщеря? Единствената. Ще ми спира парите за наблюдение. Мислех да му вдигна тарифата. „Тя ми каза, че си е намерила друг.“ Баща ми беше червен като виното в чашата. „Ти пък“. Само това излезе от устата ми. „Аз ти давам пари да я следиш, а ти?“ Майка ми нахълта и чу достатъчно. Удари ми плесница. „Ти си ни доила паричките…“ Луди хора! Та нали те ми предложихаБъзльовци. Страх ги беше от последствията. Страх ги беше, че всеки зяпа насам-натам, но не предприема нищо. Тогава се фръцнах и след ритването на вратата излязох. Ще се махам. Накъдето ми тръгнат краката. Краката ми взеха пътя към магистралата. Ама пешеходец на магистрала е забранено. Не нарушавам държавните закони. Нарушавам единствено неписаните. Вървях и се замислих. Що им ходя по тъпата ревност? Остаряват и ревнуват. Ревнуват изпуснатите възможности. Я… Не съм ли наследница на хотела? Съм. Връщам се. Влизам в правата си. Те са двама, ама остаряват. А аз съм силна. Млада. Ще ги изманипулирам. Ще ме слушат. Иначе – вън! Направих кръгом и обратно в хотела. Изместих бащата. Аз посрещах гостите. Разпределях кой става, кой да брои мухите. Не се влюбвах. Само харесвах. Не успях да спя с всички мъже, то се знае. Причината беше само една. Не всички мъже наминаваха в градчето ни. Минеха ли оттук – попадаха в ръцете ми. Харесвах мъже с униформи. Докато са с нея, го раздават надуто. Смятат се за орел или за главнокомандващ на крокодилите в краен случай. Показват острите си зъби. Изтупват важно пърхота от яката си. Но свалят ли униформата… остават по косми и бельо. Разликите изчезват. След събличането те плисва еднаквостта. И понякога някое епилирано телосложение. Харесвах ги с дълги уши. Рядко се отбиваха, но не бяха съвсем кът. Тегленето на ушите в моменти на екстаз си струва. Нещо като тегленето на въже. Потиш се. Псуваш. Ядосваш се, че си прецакан. Губиш надежда и готово! Влюбването го пазех за изключителен случай. Сдържано си взимах от мъжете по нещичко и ги пусках. Защо правех така? Ами защото така се прави. Разумните са такива. В началото на връзката човек дава. Дава най-доброто. Зрялото. После се отпуска. Спуска се по течението. Домързява го. Залива те с фирата си. Тогава се отървавам от него. Харесвам. Взимам. Гоня. Така работя с мъжете. Докато срещнах бащата на синовете си. Онзи с влюбването. Загледах го първа. Носеше куфар. Старомоден. Не от сегашните на колеца. Носеше го в ръка. Личеше, че тежи. Погледнах го и той пусна куфара. Като ме загледа… Мама му стара! Издържа да ме зяпа десет години. За повече сам си отряза лентата. Беше раздухал една история. Измислена история. За куфара му. Същият, с който пристигна в хотела. Бях пуснала обява за чудо и приказ. Намалени цени, ако останеш десет дни, роза със сутрешната ти закуска, безплатна вечеря при престой от две седмици и всичко, което измъдрувах, за да запазя хотела. Бачках денонощно. Хммм… Предлагах и дребни еротични услуги. За отбрани клиенти.
Той се появи с куфара си. Висок. Толкова висок, че мислено се изкатерих. Седнах на главата му. Не исках да слизам. Беше ми кеф.
– Най-дългият период за оставане в хотел? – запита с глас на отшелник.
– Докато покривът протече.
– Най-евтината стая.
Не знам как разбрах, че с парите е кът. Ама нали мислено му се качих на главата… Рекох си – този го взимам. Той нямаше представа. Дадох му най-лошата стая. С прозорец към задния двор. Гледката те мяташе в кофите за боклук. Замаскирани с бръшлян. Наумих си да го пробвам. Ще издържи ли. После си казах: ама то защо му е да зяпа през прозореца. Не е някоя меланхолична особа. Това е мъж. Отиващ към безпаричие. Подадох му ключа. Той посегна да вдигне куфара. И стана тя. Куфарът се разтвори. Изпаднаха две гирички. Окото ми преброи ризи, чорапи, къси панталони. Май единственият му дълъг панталон беше на гъза му. Есента се правеше на лято, ама до кога? Помогнах му с куфара. Гостенинът, чакащ покрива да протече, се оказа фалирал собственик. Имал магазин за хранителни стоки. Смотка. Не можах да допусна, че ще фалира и хотела ми. Дигал гирички сутрин, а проспал бизнеса си. Докато човечеството мърда – ще яде. Яденето ще се търси. Може да не купуват тоалетна хартия, но ще плюскат. Може да не ползват салфетки, но ще набиват чипсове. Аз такъв буламач не слагам в устата си. Ентусиазмът ми не се охлади. Чувствата водеха пред разума. Случват се при недобре възпитани момичета. Като мен. За вечеря го разсъблякох. Уж да дам за пране панталона му. Беше ми ясно, че е кротък. Надявах се и на други качества. На сутринта ми представи план за освежаване на външното пространство. Не напирах да плащам на озеленител. Разкопа, засади цветя. Без пари. От близките села изпроси семена и корени. Есента стана пролет. Озелени по стълбите, във фоайето. Мммм. Справяше се. Мислех да го вържа за себе си. Потребен ми беше. Изпревари ме. Яви ми се с куфар. Този път на колелца. Отвори го. Пълен с цветя. Подразбира се, че не му отказах.
Затворничката
Навън е мъгла. Най-подходящото време да погледнеш в себе си. Никой не ти се пречка пред очите, не се буташ във физиономии. Гледаш и виждаш само сърцето си.
Имах си любовник. Как иначе да издържа зад решетките? Как иначе да запомня името си, да остана с централен и гръбначен мозък. Не е топло, не е студено. Задушаващо, отблъскващо, гнусно. Чудо е, че съм на себе си.
Докато ме откарваха натам, а аз ги блъсках и крещях, и ми беше криво, и си казах: „Момиче, прави се на неуравновесена, с хлопаща дъска, сантиментална какичка, закрепила се на стъпалата на последния вагон на влака на оптимистите, на каквото си искаш се прави, опарвай наглите със синия си поглед, но излез жива и здрава оттук. Част от живота ти ще е лайнян, вмирисан, но ще го изчистиш. Чукай се със затвора, идеализирай го, очаровай погледа му на закуска, обед и вечеря, шепни му сонети или ругатни за лека нощ, но не се израждай в цинична кучка.“ Пробвах, плачех, пробвах, стисках зъби и като любовница, любовница на затвора преминах през годините.
Още първата нощ ме съблякоха. Не мога да ги посоча. Завързаха ми очите, но и да не бяха, щях да стискам, да стискам до ослепяване и да не виждам обезумели за ласки жени. Жени, на които и камъни да им бяха подхвърлили, щом идваха отвън, щяха да ги галят и тъкат от тях коприна. Ръцете им ме обикаляха като земното кълбо. Кожата ми настръхваше. Кожата ми заприлича на трепкащо от студ и вятър листо. Имаше меки ръце, имаше груби с неизпилени нокти, някои се захласваха по гърдите ми, едни устни се впиха в зърното ми и чакаха да потече мляко, нечии ръце ме хванаха отзад и усетих целувки. Скараха се коя да ме олиже първа. Беше претъпкано с непогалени, непожелани, незадоволени затворнички. Затворнички по статут, но отвътре разбеснели се жени.
Умряла ли бях? От нетърпението им, от неуспелите им доказателства за любов. От тишината, от празнотата в погледите. Не от любов, не от омраза. Съпротивителните сили, които ми навлякоха гняв и възможно най-високата присъда, се бяха оттеглили от мен.
Умряла ли бях? Къде ти такава награда. Насинена и отвратена. Бях уморена, в мен се надигаше бунт срещу всичко. Мърдах. Чувах. Сякаш ми бяха изрязали нервите и източили съвестта.
Земята под мен ще се разтресе и аз ще се изплаша от себе си.
Затворът е репетиция за ада. Земен ад. Ад под прикритие. Нямах нито ден отпуск в рая.
Когато оздравея и отвътре ми е равно и блестящо, както е морето при изгрев, ще разкажа за затвора. Плюйте пред вас, зад вас, в пазвите си, между краката си, в приспивателното си, сложете плюнка във вагината си, та да не ви споходи моята участ!
Моят любим мъж, човекът, дето ме набута със свидетелството си в затвора, продължил да е несимпатичен, т.е. да досъчинява лъжи. Биваше го. С верната си Любка написали писмо, в което уж директорката на затвора обяснявала на семейството, че съм си била признала вината. Замисляла съм да убия мъжа си и затова моля да бъда оставена на мира. Най-доброто за всички ще е да не ме посещават. Отказвам да отварям писмата, ако ми пишат, отказвам посещенията – да не бият път напразно. Направих опит за убийство и нека те направят опит да ме забравят.
Абсурдната лъжа прекъсна връзките ми с децата още на третия месец. А аз се чудех на мълчанието им и бях на крачка от скубане на косите си. Жадувах за поне едно писмо на година, но то не идваше.
Синът ми се кротнал. Пубертетните хормони му влезли в главата и виели гнездо. Дъщеря ми обаче не се примирила. Обадила се по телефона, но в деня, когато ме затвориха в карцера за побой. Бяха накъсали единствената снимка, на която бях с децата. И се досещате, че не стоях мирна, а се разревах и затичах като лъвица. Ама тук не е територия за бягане, тук се спъваш в стени и заключени врати.
Дъщерята ходела на училище по задължение, бягала от баща си и новата му, живеела при баба си – моята майка. Отслабнала. Станала мъжкарана и се записала да тренира бокс.
Оживял след падането и първия инфаркт, вероятно стреснат от чести кошмари, моят признал на четири очи пред тъща си, че е паднал сам. Обичта ми го задушавала, а той обичал да е на течение от много рокли. Бил сигурен, че няма да му дам развод и падането дошло като приземяване на свобода. Възползвал се от случая. Ходел с патерици, с бастун, но не оставал с празни ръце.
Любка. Неговата Любка. Блондинка с едър кокал, незабележими вежди и затова изрисувани с черен молив. По-висока от мъжа ми, но за секс не е нужна стълба, нали?
Родният й дом се намираше при нейните баба и дядо. Баща й гонеше рекорда за най-много женитби в областта – разведен вече три пъти, отскоро го засичали с кандидатката за четвърта съпруга. Майката последвала неговия пример и следите й се губеха.
Бабата гледаше на карти и на ръка. Ако гостите носеха кафе, пробваше и на кафе да види бъдещето през дебелите си очила. Мълвата разпространяваше бабиното предсказание: „Любе, на удобно ше живееш, ама ше си париш задника“.
Къщата съперничеше на музея на птиците – клетките изпълваха стаите и коридора. От тях и прякора на Любка – Птицата. Не сме си говорили с нея за любимите й пернати и има ли изобщо такива, но тя кацна в нашето семейно гнездо. Естествено руса птичка. Зачурулика на моя и си паснаха. Станах излишната. Подходяща за затвора.
Тук, в това препикано с псувни и жалби място, където и паяжините се врътват бегом и изчезват, осъзнах какво е свободата. Свободата е да те вали дъжд, но не през решетки. Затворът не е курс по творческо писане, но като притиснат тялото ти, като ти определят толкова и само толкова и никак повече квадратни метра кислород, душата търси излаз. Ех, съчиняваш си заливче и сковаваш набързо лодка! Променяш се денем, а нощем опипваш сянката си – твоята ли е, напукала ли се е, жилава ли е да издържи и утре. Завиваш я около кръста си – да не ти я свият в тъмното. През минути пипаш дали си е на мястото.
Събудих се в четири сутринта. Сама. Без часовник. Мъгливо и страшно. Нощта още не беше предала владенията си. Леката замреженост ми заприлича на недосънуван сън. Отворих прозореца. Усетих мъглата. Пречеше ми да дишам. Заставаше между мен и очакванията ми, изпречваше се пред погледа ми. Нахалница. Чувах птици. Птици в час по пеене. Тези птици са заблудени, не знаят ли, че около затвор е опасно да се пее. Песните звучат протяжно и който ги заслуша, му се залепва тъга по очите, а тялото му погрознява.
При влизането тук ми взеха подарените златни обици, поръчани при бижутер. Уникати. Елипса със стилизирана момина сълза от седеф – необикновени по изработка и изглед, със златен обков. Повечето жени бленуват за рубини и диаманти, не и аз. Моят щедър на подаръци и изневери мъж ме беше изненадал на петата годишнина от сватбата ни.
Да можех да се изповядам на някого в четири сутринта. Да си отворя тайника и да изплача: “Защо подходящите хора в един момент стават неподходящи? Магии ли им правят? Срутват се устоите им. Идва такъв момент, в който не виждаме добрите страни на човека до нас. А и той не вижда нашите. Сваляме розовите очила, сваляме и поносимостта си към другия. Живееш с някого по навик. Живееш и го разкрасяваш – докато стане поносим. Възможен за разменяне на погледи, на телесни течности, на думи, забравяни след минута.“
Не разполагаше с писмени доказателства за любов от мъжа си. Нямаше да се кипри с тях пред внуци. Редовно се сдобиваше със синки по гушата, прикриваше ги с шалчета. Месеци се проточиха докато го отучи да не я белязва.
На сватбата им приятел беше казал, че не е изключение и двамата, или поне един от тях, да срещне след години влудяващата страст, която да подложи на изпитание стабилността на връзката им. Тя се изуми на неподходящите думи, изрита ги от веселбата, пък те взеха, че се сбъднаха.
Правилният мъж ли бе обичала? Вторачи се в него заради бягствата на другите момчета. Заради двата любими таралежи, които не скриха муцунките си от нея. На ти таралежи сега!
Какво е затворът, ако не сгрешил пътя таралеж? Бррр!…
Майката
Боях се да не се привържа. Нали бях „излекувана“ от майчинството.
Признавах си по време на пълнолуние, когато животинското в мен започваше да се ожесточава от глад, че гледам на майчинството като страничен наблюдател. Не знам защо обвиненията, моите си, ме успокояваха. Спирах да страдам. Не мислех за провала си.
Не във всяка жена дреме майка. Убедена съм. Побутването на бебешкото телце или надникването в креватчето не я разбужда. Не във всяка жена… Еретична мисъл. Не. Констатация. Доброволци ще запушат устата ми.
Стига толкова. Простено ми е.
Жертва ли съм на идеята за образцовата майка под слънцето?
Пръстите на публиката сочат надолу.
Открих каква съм. Аз съм от породата на изчезналите майки. Обичах децата си, но не и атмосферата, в която дишахме. Нямах сили да им създам уют и затова не ги грабнах. Оставих ги. Обвинявах се, че съм твърде взискателна и перфекционистка.
Не бях удовлетворена и когато си загубих ума преди години по светлите коси и почти сините очи на белгиеца. Висок, работил като планински водач десетилетие и отгоре, пъргав, пълен с шеги и веселяк. Смях се до болки в корема и се усещах забелязана. Не си правех оглушки, че съм привлекателна. Грозновата съм. Но Бернар ме повдигна на пръсти с ухажването си. Хлътнах дотам, че събудих майчиното в мен и една майска сутрин, отваряйки очи сред планината, в хижата, изпитах готовност да стана майка.
Откъс от романа "Някъде другаде" от Христина Панджаридис
