Откъс от романа "Просяк, крадец" – продължението на "Богат, беден" от Ъруин Шоу (Издателство "Сиеала").
Уесли Джордах стоеше сам в кабината на лоцмана, облечен като Дуайър с памучни панталони и бяло поло, сложил ръка на лъскавия щурвал, изработен от дъб и месинг, вперил поглед в една точка от сушата, където се издигаше крепостта на Антиб. Момчето беше високо за възрастта си, източено, силно и кокалесто, имаше хубав загар и светла коса с изрусели от слънцето и морската сол кичури. И той като Дуайър си мислеше за човека, чийто прах бе поверил на морето, човека, който му беше баща. Горкият безумен нещастник, каза момчето високо и ожесточено. Спомни си как баща му, когото не бе виждал години наред, дойде да го вземе от военното училище край Хъдсън, където той се биеше с половината ученици от всички класове, от всички възрасти, от всички ръстове с някаква сляпа, неразбираема, безсмислена ярост.
„И повече няма да се биеш“, каза баща му.
Последва мълчание. След малко грубоватият мъж извика: „Чу ли?“.
„Да, сър.“
„Не ме наричай сър – каза мъжът. – Аз съм ти баща.“
Вече няма как да изпълня тази заповед, помисли си момчето, без да отмества очи от крепостта, където му бяха казали, че бил затворен Наполеон след завръщането си от Елба.
Отзад на кърмата, нелепо облечени в черно, стояха вуйчото на момчето – Рудолф Джордах, и леля му Гретхен Бърк, братът и сестрата на убития. Градски хора, несвикнали с морето, свикнали с трагедии: неподвижни фигури на смъртта, изправени срещу слънцето. Двамата не се докосваха, не говореха, не се поглеждаха. Нямаше защо да обясняват, да скърбят или да съжаляват за неизреченото през този безоблачен летен следобед.
Жената беше четирийсет и две-три годишна, висока, елегантна и стройна, морският ветрец развяваше черната є коса, която ограждаше като в рамка прекрасното є бледо лице – засега белезите на възрастта все още не се бяха появили, а само напомняха за себе си. Не само като момиче, но и сега беше красива, макар по различен начин – лицето є беше строго, белязано от скръб и изтерзана чувственост, което не беше временно или мимолетно преживяване, а постоянно състояние. Присвитите є срещу слънцето очи бяха тъмносини, но на светлината се променяха до виолетови. По лицето є нямаше следи от сълзи.
Нямаше как да не се случи, мислеше тя. Разбира се. Трябваше да го знаем. Той сигурно е знаел. Може би несъзнателно, но все пак е знаел. Всичкото това насилие, естествено, трябваше да завърши с насилие. Рус също като баща си и като него външен човек в семейството, чужд на тъмнокосия брат и на тъмнокосата сестра, макар и тримата – заченати в едно легло.
Мъжът също беше елегантен, с добре поддържана външност; тази аристократична елегантност на американец от Северните щати не бе наследена от родители, а постигната със силата на волята; изисканият тъмен костюм, подходящ за американски посланик, я подчертаваше. Макар да беше само две години по-малък от сестра си, той изглеждаше доста по-млад, но на лицето му бе легнала сянката на неизживяна и отминала младост, а държането му издаваше, че е човек, който винаги е говорил и действал обмислено, ползвал се е с голям авторитет, борил се е цял живот, имал е успехи и провали, поемал е отговорност при всякакви обстоятелства, тръгнал е от голяма бедност и немотия, но накрая е натрупал значително състояние, проявявал е безпощадност, когато е било необходимо, хитрост, когато е било потребно, суровост към себе си и другите и щедрост според възможностите си, когато е имал случай да я прояви. Принудителното му оттегляне бе оставило следи върху тънките, владеещи се устни и зорките очи, то се долавяше по лицето му. Такова лице би могло да принадлежи на млад генерал от Военновъздушните сили, лишен от военната си част поради допусната от редниците грешка, за която той може да има, а може и да няма вина.
Отишъл е сам, мислеше Рудолф Джордах; надзърнал е в каютата, където съм спял, затворил е внимателно вратата и е тръгнал. Тръгнал е към смъртта си, презрял помощта ми, мене самия, мъжествеността ми, или по-точно, ако се е замислил за това, непроявената от мен мъжественост в момент, когато е нужен мъж.
Долу под тях Кейт Джордах си събираше багажа. За това не є трябваше много време. Най-отгоре сложи бялото поло с името на яхтата, което бе разсмяло Том, когато видя как пълната є гръд е разтеглила буквите, а до него яркосинята рокля, която той є бе купил за сватбата само преди осем дни.
Тя го изтормози да се оженят. Точно това е думата – изтормози. Бяха толкова щастливи преди това, но като разбра, че е бременна… нали си беше благоприлична, благовъзпитана, послушна англичанка от средната класа, която честно се труди… и си представя как викат: „Булката! Булката!“. Ако всичко бе минало без сватба, тази ужасна, нервна, префърцунена, превзета жена на Рудолф нямаше да има основание да се напие, да тръгне с оня югославянин сводник и никой нямаше да є сваля скъпите розови панталони, и нямаше да има нужда един мъж да я спасява или да се бие за нея, и този мъж, който беше много по-свестен от съпруга на онази жена, щеше да е жив днес.
Стига толкова, помисли си Кейт. Стига. Стига.
Щракна закопчалката на куфара и седна на ръба на леглото; здравото є загоряло тяло бе започнало леко да наедрява от детето, което носеше, а работливите є чевръсти ръце бяха скръстени на скута є; тя огледа за последен път тясната каюта с познатия шум на плискащото се море.
Томас, помисли си тя, Томас, Томас.
„Коя е Клотилд?“, попита веднъж тя.
„Била е кралица на Франция. Познавах я, когато бях момче. Миришеше като теб.“
Сред малката група на опечалените на яхтата, насочила се към френския бряг, я нямаше Джийн, съпругата на Рудолф Джордах. Тя седеше на една пейка в парка на хотела и гледаше как дъщеря є играе с младото момиче, което Рудолф бе наел да се грижи за детето, докато тя отново бъде в състояние сама да се оправя с Инид, както се бе изразил той. Кога ще бъда в състояние, запита се Джийн. След два дни, след десет години, никога?
Тя беше с памучни панталони и пуловер. Не си бе взела дрехи, подходящи за погребение. Рудолф изпита облекчение, когато му каза, че няма да отиде. Тя не можеше да си представи, че отново ще стъпи на „Клотилд“ и ще се озове пред мълчаливите, обвинителни погледи на съпругата, на сина, на близкия приятел.
Сутринта, когато се погледна в огледалото, се ужаси, като видя как се бяха отразили последните дни върху дребното є, красиво, момичешко лице.
Кожата на лицето и на цялото є тяло сякаш бе опъната до скъсване върху невидима рамка. Имаше чувството, че тялото є всеки миг ще се пръсне, а нервите є ще пробият кожата и ще щръкнат навън, пречупени като жици, поразени от смъртоносно електрическо напрежение.
Лекарят є даде валиум, но на нея валиумът вече не є помагаше. Ако не е детето, каза си тя, бих се хвърлила от скалите в морето.
Докато седеше в сянката на дървото сред благоуханието на боровете и напечената от слънцето лавандула, тя си каза: Унищожавам всичко, до което се докосна.
Хъбъл седеше пред чаша кафе на терасата на едно от кафенетата, които изпълваха главния площад, припомняйки си какво му каза полицаят. Той очевидно знаеше повече, но така постъпва обикновено полицията, особено когато става дума за неизяснено убийство, което я поставя в неудобно положение. Снахата може да ви бъде по-полезна от мене, бе казал полицаят. Снахата. Дамата, която се бе съблякла гола, съпругата на обещаващия млад кмет. Такъв разговор определено си струва да бъде отразен с двеста думи. А пристанището може да почака.
Той плати кафето, качи се на едно такси и каза:
– „Отел дю кап“.
Портиерът обясни, че мадам Джордах не е в стаята си, а в парка с детето и с бавачката. Хъбъл го попита има ли телекс в хотела и получи утвърдителен отговор. После попита може ли да го използва вечерта и след известно колебание портиерът каза, че това би могло да се уреди. Хъбъл правилно изтълкува колебанието, което означаваше, че портиерът очаква бакшиш. Няма значение. Списание „Тайм“ можеше да си го позволи. Той благодари на портиера, излезе на терасата и оттам на стълбите, които извеждаха на дълга алея, пресичаща величествения парк чак до басейна, ресторанта и морския бряг. За миг изпита завист, като си представи малката стая в шумното хотелче край шосето, където жена му си почиваше този следобед. Списание „Тайм“ плащаше добре, но недостатъчно добре за „Отел дю кап“.
Той слезе по стълбите и се озова в уханния парк. Минута по-късно видя момиченце в бял бански костюм, което играеше на топка с младо момиче. Недалеч от тях на една пейка седеше жена с памучни панталони и пуловер. Подобна сцена човек не може да свърже с убийство.
Той бавно се приближи към групичката, като спря за миг, уж да се възхити на една цветна леха, после се усмихна на детето и каза:
– Бонжур. Добър ден.
Младото момиче отговори на поздрава, но жената на пейката не каза нищо. Хъбъл забеляза, че тя е много хубава, със стегната, спортна фигура, с измъчено и бледо лице и тъмни кръгове под очите.
– Мисис Джордах? – попита той.
– Да? – обади се тя с равен и безжизнен глас. И вяло го погледна.
– Аз съм от списание „Тайм“. – Той беше почтен човек и нямаше намерение да се представя за приятел на съпруга є или на убития, или за американски турист, който е чул за сполетялото я нещастие и желае да изкаже най-искрено съчувствие. Тези номера ги прилагат младоците, които искат на всяка цена да видят името си под някоя дописка. – Изпратен съм да напиша материал за вашия зет. – Невинна лъжа, която не влизаше в противоречие с неговите морални принципи. Ако хората си мислят, че изпълняваш служебно поръчение, те обикновено се чувстват задължени да окажат съдействие.
Но жената продължаваше да мълчи и да го гледа с помръкнали очи.
– Шефът на полицията каза, че вие бихте могли да ми съобщите някои основни данни. – Основни данни. Този израз звучеше невинно и предполагаше, че информацията няма да бъде публикувана, но съвестният журналист би я използвал, за да избегне евентуални грешки при писането на материала.
– Разговаряли ли сте със съпруга ми? – попита Джийн.
– Още не съм се запознал с него.
– Още не сте се запознали с него – повтори Джийн. – Ако можеше и аз да не бях се запознавала… Сигурна съм, че и той си мисли същото.
Хъбъл се стресна както от думите на жената, така и от решителността, с която бяха изречени.
– Каза ли ви полицаят защо мога да ви дам информация? – попита тя този път рязко и грубо.
– Не – излъга Хъбъл.
– Попитайте съпруга ми – каза Джийн и внезапно стана, – попитайте цялото проклето семейство. И ме оставете на мира.
– Само един въпрос, ако може, мисис Джордах – започна Хъбъл със свито гърло. – Готова ли сте да отправите обвинения за извършено престъпление срещу лицето, което ви е нападнало?