На 22 октомври (четвъртък), от 18:30 ч., в Института „Сервантес“ в София ще се състои честване на 130 години от смъртта на изтъкнатата испанска поетеса Росалия де Кастро (1837-1885). Входът е свободен. Представянето на две нейни книги на български език ще бъде съпроводено от аудиовизуален проект с акцент върху музиката и историята на родната ѝ Галисия и контекста, в който твори.
Дели ни повече от век от времето, в което в испанската литература изгрява ярката звезда на Росалия де Кастро. Творчеството на емблематичната писателка включва романи, разкази, поезия (включително интерпретации на народни песни, много от които вече са се превърна в част от фолклора на Галисия), статии и писма. В днешни дни обаче най-ярко живее образът на „Певицата на Галисия“ и едва ли има друга фигура, която с по-голямо основание да претендира за това звание.
Изтъкнатият испански критик Енрике Диес-Канедо казва за нея: "Това е силен, независим творец, който съумява да даде израз на най-съкровените пориви на своята душа. Нещо повече – като изтъкнат майстор на стиха, тя се вписва неотлъчно в пантеона на испаноезичната литература – сходни мнения изказват за нея по-късно както близките ѝ съмишленици, така и критиците век по-късно. В действителност тя, повече от Вилаеспеса или Леон, придаде съвременно звучене испанската поезия в навечерието на войната и се превърна в най-уважавания поет на своята епоха".
Става въпрос за Франсиско Вилаеспеса и Рикардо Леон, които редом със Салвадор Руеда са считани за основоположниците на модернизма в Испания. Тук се споменава Първата световна война, понеже малко преди да се разрази конфликтът, излиза от печат първото издание на Събраните произведения на Росалия де Кастро, под редакцията на нейния съпруг, Мануел Мургия (те са публикувани през 1909 г.).
Впоследствие едва ли има сериозно изследване, което да не обърне внимание върху литературния принос на де Кастро, но – макар и парадоксално – до 60-те години на ХХ век произведенията ѝ рядко се издават и тя остава „неизвестна“ и „неоткрита“: с многостранния ѝ творчески подвиг и дълбочината на изповедните слова…
И едновременно с това: как подходящо за дълбоко личната поезия на Росалия де Кастро е подобно мълчаливо преклонение – както пред нейното дело, така и пред личността, опознала най-скритите кътчета на самотата.
Първото творческо начинание, с което Росалия де Кастро привлича вниманието на широката публика, са нейните „Галисийски песни“ от 1863 г. (прев. Цветанка Еленкова, Small Stations Press, 2014) – ако се потърси чуждестранен аналог, те са сродни с песните на Робърт Бърнс или с тези на Клеменс Брентано и Ахим фон Арним „Вълшебният рог на момчето“ (1806), макар и публикувани близо век по-рано като първите вестители на Романтизма съответно във Великобритания и Германия.
Пламенната поетеса дава воля на темперамента на своята родна Галисия, наместо на вече покоряващите Париж декаденстки духове и настроения. Венец на нейното творчество става последната ѝ стихосбирка, „На бреговете на Сар“ (прев. Николай Тодоров, Издателска къща "Гутенберг“, 2015), публикувана само година преди смъртта ѝ. Самобитността, прямотата и експерименталният слабо ритмизиран бял стих са изключително необикновено явление за Испания от това време и са един от „стълбовете“ на вече градящия се мост към съвременността.
Рядко се случва творческият порив да бъде почерпен с такава сила от самия живот – не само да се ражда едновременно с него, а и да се превръща в негов венец. В песните на Росалия де Кастро изповед и молитва се преплитат. Жизнеутвърждаващо начало е стремежът към хармония със съществуването, който най-често извира от съприкосновението с природата.
Рядко се случва в пристъп на отчаяние поетесата да открие живота и Бога в смъртта – чужди са ѝ подобни противоречия, макар и само десетилетие по-късно ще завладеят например поезията на руската писателка Зинаида Гипиус, която обаче също ще сподели в писмо от 2 май 1897 г.: „Отдадох на любовта всичките сили, които почерпих от нея“.
Както при Гипиус, стиховете на галисийската поетеса са лишени от модернистичната „разпиляност“ на прозренията на Емили Дикинсън, която също споделя: „Безсилни са обичащите да загинат“. И в днешни дни, когато съвременната душа е вече будна, мостът който Росалия де Кастро започва да гради, все още не е извървян докрай.
Вижте още:
Николай Тодоров: Не можем да разберем пълноценно книгата, ако няма увод
Улиците на Буенос Айрес като роман