През август 2015 г. излезе от печат романът „Гневната играчка” (Издателска къща Гутенберг) на именития аржентински писател Роберто Арлт. Автентичността на тази понякога сюрреалистична история от началото на ХХ век се подсилва от осезаемия автобиографичен елемент в нея.
„Експлозивният коктейл” от ирония, черен хумор и насилие е допълнен от неуморно търсещия експериментален дух на авангардизма, с неговото латиноамериканско лице, малко след официалното му „раждане“ в Сау Пауло през февруари 1922, по време на прочутата Седмица на модерното изкуство, след незабелязаната стихосбирка „Трилсе“ на Сесар Вайехо, публикувана в Париж през същата година, но преди емблематичния роман „Макунайма“ (1928) на Марио де Андраде.
В романа на Арлт ярко се открояват въпросите, които си задават творците в годините на криза след Първата световна война, но този път в един стъписващо съвременен за началото на ХХI век прочит. Внимателно изграденият сюжет дава възможност да се разгърнат сложните вътрешни промени, през които преминава Силвио Астиер, младият герой на романа, докато пътят му се пресича с този на не един бандит и особняк и се превръща в част от канавата на самия град.
Новаторските техники, чрез които Роберто Арлт засилва въздействието на своята творба, предизвикват вниманието на всички сетива, дори когато преливат в каданс от ретроспекции, а възкресението на личните разбирания за морал и престъпление придава на повествуванието неочаквани прилики с жанра noir. Оригиналността и находчивостта изглеждат заложени в самата природа на аржентински писател. И присъствието му сякаш предвещава изгрева на автори от неговото поколение като Хорхе Луис Борхес, Алехо Карпентиер и Адолфо Биой Касарес, чиято проза ще постави основата на латиноамериканския романов „Бум“ от 60-те години на века (макар и спорно, това название е широко използвано за бурно нарасналата световна популярност на латиноамериканската проза), тъй като е един от първите измежду тях, който започва да публикува. Известен факт е обаче, че темите, които разглеждат прочутите латиноамерикански романи от тази епоха, могат да се открият и в много по-ранни творби – например взаимодействието на мит и история, а това, което се променя, е по-скоро начинът, по който се възприемат произведенията.
Арлт e самобитният разказвач на предградията на Буенос Айрес, на бедняшките улици, които имат свой отделен живот и правила, и той не само говори на техния език, а умишлено се дистанцира от каквото и да било обвързване с миналото и традицията – най-малкото в характерологично и повествувателно отношение. До смъртта му тези квартали не спират да го привличат и вълнуват, в която и държава да се намира, макар че понякога трудностите могат да доведат до лудост както автора, така и неговите герои.
Много от тези образи са обречени да страдат. При подобен живот в най-жестоко унижение, когато цялото същество на човека се изпълва с откровена злоба, в тях все пак още може да се открие следата от нещо възвишено. Или празнотата, която остава, когато то се изгуби, унижавайки доброто и накърнявайки невинността…
Един от героите на Арлт споменава:
А ако Бог не съществува? Помисляйки си това, дочувайки разговорите на хората, виждайки човешкото страдание, Христос е можел единствено да се хвърли с главата надолу в идеята за Бог, както някой се хвърля във вир.
Величието на подобно падение може би още веднъж подчертава колко е различна реалността от това, което си представяме, и как въпреки своите предпазни маски, личността се разтваря в преживяванията си и в местата, през които преминава. Дори и смътно, остава дълбокото човешко привличане от красотата, което и Арлт неизменно споделя, въпреки своята огрубеност.
Какво още може да се разкаже за самия писател? В романа, превод на изтъкнатата преводачка Мария Пачкова, е включена биография на скиталческия му живот и на диренията му на щастие из Аржентина, Бразилия, Уругвай, Испания и Мароко. Както и Алехо Карпентиер, той е принуден дълги години да се издържа като журналист и изпълнява това свое занятие със завидно майсторство.
Второ интересно приложение в книгата „Гневната играчка” е ранната публикация на глава от романа, която впоследствие отпада, но не изгубва достойнствата си на завършен разказ, смислово свързан с повествованието. Накрая и в нас остава да звучи призивът на никарагуанския поет Рубен Дарио: „Първата повеля, творецо, е да твориш”.
Прочетете още:
„Вълнения“ от Федерико Гарсия Лорка
„Изгнаници на този свят“ – избрани стихотворения на Мигел де Унамуно
"Дуински елегии” от Рилке – за пръв път на български
Николай Тодоров: Не можем да разберем пълноценно книгата, ако няма увод