"Тъжните животни" от Джорди Пунти

На книжния пазар излезе "Тъжните животни" от Джорди Пунти. Книгата е в поредица: Anima Catalana, съвременна каталунска проза на издателство "Сиела"

„Тъжните животни" представя истинска мозайка от необичайни герои, до един жертви на крехкото равновесие на любовта. Преплетени в знойната мараня на летен испански следобед, историите, съставящи тази комедия от грешки, разкриват с безпощадна точност какво ни прави хора: мечтите и чувствеността, спомените и илюзиите, убийствената самота и скритите загуби на понякога измитото ни всекидневие. Това е истинско обяснение в любов на Барселона, такава, каквато е, във всичките ѝ багри.

"Искрата на магическия реализъм вдъхва живот на текста на Пунти"
Publishers Weekly

"Ослепително полифонична литература"
Брайс Кристенсен

Откъс:

РУСКИ ИКОНИ
fF

Всеки път, когато Силвио Лисбоа планираше среща с любовницата си в хотел „Принцеса София“, продължаваща понякога дори цял уикенд – от петък следобед до понеделник сутринта, – той Ӝ налагаше само едно изискване: да запазват винаги 18-а стая на 17-ия етаж. Не че стаята дърпаше някаквa фетишисткa струна в него, може би свързана с някое паметно изпълнение на тази сцена; не беше и някой тематичен апартамент с римски, египетски или източни декори, каквито често избират хората, забогатели набързо от лотарията, нито пък в нея беше спал Марадона – а може и да е спал, но това не беше важно. Имаше джакузи, разбира се, и те го ползваха за еротичните си игри, особено когато той се оправдаваше пред жена си с работни уикенди в балтийските страни и разполагаха с много време да се отпуснат, но джакузито не беше поводът да избира винаги една и съща стая.

Любовницата никога не се питаше какво стои зад тази ма­ния, защото онова, кое то се случваше извън стаята, не я инте­ресуваше ни най-малко, но ако се замислеше за пет секунди, по-скоро гледаше на поведението на Силвио като на някаква ексцентричност на гротесков Казанова. Всъщност може да се каже, че любовницата понасяше тази настойчивост като необ­ходимо зло. Всеки път, когато пристигаше сама преди него, внезапната близост на мокета, потъващ като трева под обу­вките Ӝ например, или картината с кучето, плачещо на гроба на господаря си, окачена над бюрото, или дори неочакваното потреперване на малкия хладилник в единия ъгъл я караха да се чувства неудобно. Но за щастие раздразнението Ӝ изчезва­ше, щом той почукаше на вратата и тя отвореше, а той беше приготвил усмивката си на прелюбодеец рецидивист (и освен това винаги някакъв подарък).
Посещенията в хотела не бяха лесни за планиране, тъй като и двамата имаха наситени със срещи програми и любо­питни секретарки. Трябваше да разчитат на кодираните съоб­щения, кои то си изпращаха по мобилния телефон с младеж­ки трепет. Наричаха тези скришни срещи sex stormings и се смееха доволно, понеже познанията им по бизнес английски им позволяваха да си правят и игри на думи. Това бяха мо­ментите, в кои то резултатът от съответните грижи за зъбите се проявяваше с най-много блясък. Един разчет на разходите за бельо, парфюми, козметични процедури и за часовете във фитнеса, кои то инвестираха, за да извлекат дивиденти от тези сеанси, би дал число, надвишаващо средната годишна заплата на служител в хотелиерския бранш.
Манията на Силвио по 18-а стая на 17-ия етаж би могла да се обясни като някой от онези капризи на заможен човек – из­лишен лукс, както ми бе казал той с нелоши намерения, – но истината е, че зад това стоеше една полусантиментална-полу­перверзна причина: от тази стая можеше да вижда дома си в „Педралбес“⁵. Понякога, след като приключеха, той се добли­жаваше до прозореца, отместваше завесите и преструвайки се, че погледът му се рее в небето, гледаше към мезонета. Беше твърде далеч, за да различи ясно лицата, за това би бил нужен бинокъл, но можеше да разпознае джипа на жена си, паркиран на улицата, или да зърне дали тя се припича на терасата и тази гледка мигновено разреждаше коктейла от тъга и гузна съвест, кой то като емболия заливаше мозъка му.
Имаше и случаи обаче, в кои то видът на къщата несъзна­телно му служеше да усъвър шенст ва някоя бурлескна сцена, някой шеговит разговор, започнат преди това в леглото между двамата за развлечение: например когато звънеше на жена си от онзи привилегирован прозорец, преструвайки се, че умира от самота в някой бивш комунистически хотел в Талин или Рига, а гласът му звучеше с плачлив и хрисим тон. Понякога трябваше да сдържа смеха си и да импровизира някакъв отго­вор, когато жена му отбележеше, че връзката е много добра от такова разстоя ние, или когато го питаше колко е часът в онази тъй студена страна.
Семейство Лисбоа живееше в слънчев мезонет на улица „Белтран и Роспиде“. Сгради с вид на частна клиника, аларми, свързани двайсет и четири часа в денонощието, и прекалено по­ливани градини, в кои то умират забравени костенурки. Също както повечето улици, излизащи на булевард „Педралбес“, и ул. „Белтран и Роспиде“ се радваше на богати и съответно бездейни обитатели. Не беше странно във всеки дом да се на­мери цяла библиотека с книги, закупени по летищата, пред­мети на африканското или индийското изкуство, абонаменти за списания за езда, гимнастически уреди в бивши детски стаи. Семейство Лисбоа имаха три деца, кои то вече бяха напуснали дома. Силвио Лисбоа работеше до късно и тъй като внуците все още не бяха на път, жена му Марсия си търсеше елитни развлечения. Курсове по фън шуй, рефлексотерапия, посе­щения на магазини за колониални мебели с голямата дъщеря. През дългите зимни следобеди главното Ӝ притеснение беше климактерното слънце, промъкващо се през широките прозор­ци, да не я завари съвсем сама вкъщи (тъй като прислужницата от Боливия не се броеше) и затова не се прибираше, докато не се стъмнеше, малко след седем.

В този час домашната помощница (Мариела), започнала работа в осем сутринта, седеше в кухнята в очакване да се от­вори вратата, за да свали престилката и да се сбогува с го­спожата. След това си отиваше вкъщи в „Колбланк“⁶ или се срещаше с приятеля си в някой бар с галисийско име на бул. „Паралел“⁷. Докато седеше в автобуса, кой то я отдалечаваше от високите квартали, и оставяше зад себе си почти пусти ули­ци и старци, разхождани от кучетата си, винаги отделяше ня­колко минути, в кои то размишляваше за господата, като един вид фаза за изпускане на напрежението. Припомняше си при­знаците, забелязани през деня, докато вършеше домашните задължения, и си вадеше всякакви заключения, кои то я за­бавляваха със своя фейлетонен характер. Би казала с увере­ност например, че господинът има любовница, коя то диктува пътуванията му, тъй като след това тя разопаковаше куфара му и переше смачканите му боксерки. Или също така, че през два-три месеца госпожата си измисля (психосоматични) лум­бални болки, за да може да посети един остеопат, кой то я ле­кува наистина много добре: вижда се, че има златни ръце, но хапчетата и тубичките с мазила стояха винаги недокоснати, когато тя чистеше прахта от аптечката.

Въпреки всичко това, кой знае дали поради някаква гене­тична причина, съпрузите Лисбоа се бяха научили да живеят с подозренията за изневяра, сякаш ставаше дума за някакъв малък дефект при изработката, кой то превръщаше предмета в уникален и желан от всички екземпляр. Може би дълбоко вътре се зараждаше някаква форма на отчаяние, но за момен­та не образуваше метастази. Никоя от приятелките, с кои то Марсия ходеше на фитнес, не би могла да разкаже за нито един изблик на страдание, на сълзи, смесени с капки пот в сауна­та; никой от приятелите, с кои то Силвио играеше тенис, не би могъл да си спомни мач, в кой то ударите му да са били твърде дълги или в кой то в момента за отчитане на резултата да се е разсеял и объркал. Това толкова виртуозно и хармонично пре­струване можеше да се обобщи в една ситуация: когато малка­та им дъщеря се обадеше от Минесота, където учеше в универ­ситета, всеки от двамата можеше да говори продъл жително, без никога да изпадат в противоречие. Силвио и Марсия се караха много рядко, почти винаги за глупости, а упреците им бяха слаби и смекчени от леността.

Така че семейство Лисбоа знаеха как да представят раз­личните форми на щастие, а действията им бяха тъй предска­зуеми, че повече би си струвало да се разровим из нечие друго битие – на домашната помощница Мариела например, – ако в този момент един злощастен епизод не беше разтърсил живота им. Добре, „разтърсил“ е твърде пресилен глагол, за да опреде­ли интригите, кои то бяха преживени през тези седмици в мезо­нета, но истината е, че за да направят живота си по-вълнуващ, хората като семейство Лисбоа не се двоумят да прибягват до прекомерен език. Като в провинциален водевил събитията, кои то разклатиха мезонета на улица „Белтран и Роспиде“, за­почнаха с едно позвъняване по телефона. Домашната помощ­ница Мариела вдигна първия път, но водещата роля се падна предимно на Марсия, чието божествено съществувание до­толкова се преобърна, че я завлече в „бездънния кладенец“ на една „дълбока депресия“ (според преувеличените думи на голямата дъщеря, коя то имаше почти сестрински отношения с Марсия).

Любовницата на Силвио Лисбоа беше трийсет и осем го­дишна, с един син и с две версии на визитната си картичка: на едната версия между имената и адреса на дизайнерското сту­дио пишеше „вътрешен дизайнер“, а на другата – „декоратор“. Тази фина употреба на синонимите обобщаваше успеха Ӝ, за­щото можеше както да предложи нова тапицерия от английски платове за дивана в някоя столова в „Сант Жервази“⁸ (като де­коратор), така и да препоръча покупката на лава-лампа съвсем в стил шейсетте, за да създаде атмосфера в някой преустро­ен в жилище склад в „Побленоу“⁹ (като вътрешен дизайнер). Посещаваше жилищата на клиентите си и в зависимост от това, кое то виждаше по стените, подаваше едната или другата картичка. Картина на Вайреда¹⁰ значеше декоратор; на Перико Пастор¹¹ – вътрешен дизайнер. Марсия беше чувала за нея винаги като декоратор (споменавана от приятелки, в мебелни каталози, по телевизията), докато Силвио се беше запознал с нея като вътрешен дизайнер. За да отпразнуват двадесетата годишнина на офиса, Силвио и съдружникът му искаха да об­новят кабинетите – „да футуризираме имиджа“, казваха, ими­тирайки кавички с жест с два пръста на двете ръце – и името, споменавано по това време във всички разговори и специали­зирани списания, беше на вътрешния дизайнер. След това, на един работен обяд, на кой то съдружникът му в последния мо­мент не успя да дойде, се опознаха по-добре. На нея Ӝ допадна сръчността, с коя то той поставяше в чинията вече изсмуканите глави на скаридите, „по някакъв такъв начин, не знам, много дзен“. Той беше запленен от погледа Ӝ, леко крив с отклонение от два милиметра, кои то събираха в себе си смесица от власт и потайност, „много… не знам, сякаш много съблазнителна, нали?“. Топлата му длан, почиваща върху ръката Ӝ десет вечни секунди на сбогуване, и ред съобщения по мобилния телефон, забавни и все по-лични и неприлични (включващи и изсмукани глави на скариди), бяха създали необходимата инфраструкту­ра: още след втория работен обяд в един японски ресторант, декориран от нея, се озоваха в „Принцеса София“.

Когато Марсия се отзова на онова обаждане, кое то тре­вожно изискваше вниманието Ӝ в сутринта на премиерата на събитията, любовницата и Силвио Лисбоа се срещаха скри­шом вече от една година, средно по три пъти месечно (и по пет дни на всеки трийсет). През онези дванайсет месеца и двамата се бяха специализирали в техниките за компенсиране на риско­вете – както емоционалните, така и семейните – и именно жон­глирането с календара беше онова, кое то превръщаше срещи­те им в приключенски спорт. Само една случайна подробност отскоро нарушаваше равновесието във връзката: след като се сбогуваха при последните три срещи, любовницата слезе в за­лата за хидромасаж на хотела – това беше нейното алиби – с впечатлението, че със Силвио разговарят малко. Или поне че сега имаше повече моменти на мълчание, отколкото в начало­то. Не, не че тя търсеше обвързване, в никакъв случай; нито беше влюбена, но сред изригващата вода в термалния басейн, докато мехурчетата отпускаха и възстановяваха натъртеното Ӝ тяло, осъзнаваше, че тази история е станала твърде сурова, твърде северняшка, като че ли наистина бяха двама непознати, кои то са се запознали преди час в измазаната столова на някой хотел в Талин или Рига. За да неутрализира това усещане, кое­то я обезсърчаваше, превърташе механично лентата един час назад, шестнайсет етажа по-нагоре, и като го виждаше отново да става, захапал цигарата, коя то си поделяха, и да гледа през прозореца с онази меланхолична усмивка (докато димът се из­дига опасно към димния детектор), изведнъж разбираше, че всъщност не знае нищо за него. Тогава затваряше очи и ожи­вена от моментната безтегловност, предизвикана от топлата вода, размишляваше как да намери решение.

Обаждането за Марсия в онзи ден не беше от любовницата (все още бяха на светлинни години от драмата), или поне не беше директно от нея. Беше позвънило момиче от неделното приложение на един вестник. С развълнуван глас (Марсия си я представи като момиче, кое то ходи на работа с колело, а не като някое, кое то взема наркотици) обясни, че вътрешният ди­зайнер (любовницата), кой то им сътрудничи, им е разказал за техния апартамент и се чудела дали госпожа Лисбоа ще има нещо против списанието да посвети един фоторепортаж на дома Ӝ. Вътрешният дизайнер, разбира се, щял да напише ста­тията.

Дали има нещо против? Тъкмо обратното. Марсия позна­ваше кариерата на декораторката и я обожаваше. Това, кое­то беше направила с офиса на съпруга Ӝ примерно, беше „ис­тин-ско чу-до“, беше го „подмладила“ (о, свещена невинност). Трябваше да потисне вик на радост, кой то по телефона щеше да прозвучи твърде детски, и опитвайки се да се преструва, моментално прие предложението с незаинтересован тон, ся­каш вече беше свикнала. След това уговориха ден след една седмица, в кой то фотографът на приложението и вътрешният дизайнер да посетят дома и да дадат одобрението си за репор­тажа – и за мезонета.
Според голямата дъщеря горката Марсия с години е ча­кала това обаждане: години, през кои то е разглеждала репор­тажите в неделните приложения и се е питала какво ли имат всички онези къщи, вили, тавански или хотелски апартаменти, кое то нейният апартамент да няма. Всяка неделя по обед, след като прочетеше със скептицизъм сексуалните съвети на една френска лекарка, прелистваше снимките на онези кухни, гра­дини и всекидневни и откриваше слабостите им за утеха. Все едно играеше да намира седемте грешки, откриваше буркани с многоцветна спираловидна паста за украса (толкова вулгар­ни), сглобяеми мебели, кои то се появяват в каталога на ИКЕА (на ИКЕА!) или празни бутилки от италиански ликьор върху домашния бар. Колкото повече изреждаше наум всички тези дефекти, толкова повече я завладяваше някаква мъка, коя­то я караше да се чувства беззащитна и като последна мярка молеше Силвио незабавно да Ӝ приготви едно сухо мартини с английски джин, както е редно, защото така забравяше, че животът е несправедлив. Ако имаше лупа под ръка, щеше да полудее.

Цялата тази хроника на ненавист, естествено, се разсея като едното нищо от добрата новина и докато затваряше теле­фона, Марсия изпусна (сега вече наистина) детския и нелеп вик, кой то беше сподавила минута по-рано. На мига нервност­та започна да колонизира тялото Ӝ, разпръсвайки се бързо, за да не остане нито едно неизследвано и ненапрегнато кътче. Не бяха изминали и две минути, когато Мариела, коя то беше чула възгласа и я търсеше из апартамента, я намери седнала и па­рализирана на ръба на леглото: с телефона в едната ръка, с разкривено в замръзнала усмивка лице и с глава, готова да ек­сплодира, защото не можеше да реши на коя близка приятелка да разкаже първо и дали не е по-добре да го запази в тайна и да изчака всички да се натъкнат на статията в неделята, когато се публикува.
За да я свести, Мариела Ӝ приготви чаша мате със силна боливийска кока и два разтворени аспирина. Тази първа доза се оказа толкова съживителна, че се превър на в единствена­та храна, коя то госпожата приемаше през цялата седмица. Носеше пълен термос в чантата си и пиеше по всяко време, понеже беше толкова стресирана, че не можеше да преглъща нищо твърдо.

През тези седем дни, кои то се стовариха с драматизма на обратното броене, Марсия и голямата дъщеря посветиха не­човешко количество часове в подготовка на мезонета за пред­ставянето му в обществото. В джипа, докато отиваха от един магазин в друг, говореха за него като за подрастващо дете. Преди всичко да изглежда приветлив дом, но не претрупан. Естествен, нито твърде сериозен, нито твърде обикновен – естествен. Точният адрес да не излиза в репортажа, защото на следващия ден крадците ще са вече вкъщи. В кухнята върху масата трябва да има купа със зърнена закуска, тъй като при­дава живот. И трябва да скрием купите и медалите от състеза­нията по тенис на баща ти. Окуражаваха се една друга без мяр­ка. Посъветвани от цяла библиография от каталози и лъска­ви списания, поръчаха букети с екзотични цветя, кои то да се съчетават с цветовете на ароматните свещи. Купиха книги за съвременно изкуство, кои то да сложат върху масичката пред дивана. Потърсиха репродукция на Рой Лихтенстейн (произ­насяха името му като държавата), коя то да придава поп излъч­ва не на банята. Обзети от консуматорско безумие, стигнаха дотам да купят книга за гости, коя то да сложат на входа. Беше с корици с копринена подвързия в цвят фуксия, на коя то беше бродирана думата Guestbook и в нея поканените на вечеря приятели трябваше да напишат нещо, преди да си тръгнат. Ако може, да е нещо забавно или сантиментално.

пристанище­то с площад „Испания“, заедно с прилежащите му квартали е един от центровете на нощния живот с множество театри, зали, кабарета и ба­рове. – Б. пр.

⁵ Богат квартал на Барселона в полите на планината Колсерола. – Б. пр.
⁶ Квартал в югозападната част на Барселона. – Б. пр.
⁷ Един от главните булеварди в Барселона, свързващ
⁸ Богат буржоазен квартал на Барселона в подножието на планината Колсерола. – Б. пр.
⁹ Квартал на Барселона, един от индустриалните центрове на града в миналото. – Б. пр.
¹⁰ Жоаким Вайреда и Виля (1843–1894), един от най-изтъкнатите ка­талунски пейзажисти на XIX в. – Б. пр.
¹¹ Перико Пастор и Бодмер (1953), съвременен каталунски художник и илюстратор. Публикува статии и илюстрации в големи испански и све­товни вестници. – Б. пр.

Сподели в: