Със Станчо Панчев разговарям за второто издание на романа му "Късна жена", Издателство "Ерго", 2014 г.
От къде дойдоха сюжета, темата за "Късна жена"?
Това е всъщност една семейна история, целуната от въображението. Дипломирах се в Софийски университет през историческата 1989 г. и всичко в живота ми по някакъв странен начин се преобърна. Трябваше да остана в столицата, защото имах следдипломна специализация при покойния проф. Николай Василев, но в хаоса на промените отмениха специализациите. Въртях се като много пишещи братя из столичните улици, работех каквото ми падне. Помня, че по някое време ходих да чистя вагони, после изработвахме с приятели принадлежности за отглеждане на декоративни рибки и ги продавахме на пазара "Красно село". Тогава усетих, че трябва да се прибера в Шумен и да запиша родовите истории, които изведнъж изплуваха след като страха изчезна. Знаех, по някакъв, разбира се, интуитивен начин, че има свят, мой свят, който ако не уловя с творческите си сетива, с диалектната му красота, с диханието на земята, ще изчезне като Атлантида. Завинаги. Дядо ми по баща, на когото съм кръстен, беше още жив, другите ми възрастни роднини и най-важното бяха започнали да разказват истории и съдби, за които са мълчали десетилетия. Не толкова от страх за себе си, колкото да ни предпазят нас, младите. После във фамилията има един парадокс, който е творчески изключително продуктивен. Единият ми дядо– Станьо беше активен земеделец, председател на земеделската дружба във Вехтово, поддръжник на Никола Петков, затова и на косъм спасил се от репресии, докато другия ми дядо – Стоян Белчев беше активен комунист, човекът, който поема властта в същото това описано Вехтово след преврата от 9 септември 1944 г, един от създателите на ТКЗС и т.н. В интерес на истината, дядо ми Стоян беше толкова разочарован от тяхната власт, че на стари години спря да плаща дори членския си внос/ за да не стане конфузия му го плащаше тайно партийния секретар/ и твърдеше, че някой ден Тодор Живков ще бъде съден. Позна. Мисля, въпреки че бях много млад, съм успял да хвана духа на онова време, защото имах превъзходни разказвачи, а повечето истории вътре са съвсем истински. Имаше и знак на Съдбата, защото в книгата се разказва за подготовката на строежа на нова църква във Вехтово, а буквално дни преди да излезе второто издание беше положен и осветен основния камък за новия храм там. Ще си помисли човек, че събитието е чакало второто издание, за да се отключи.
Как се възприе книгата през ранните 90, когато я писахте? И как днес? А Вие самият как гледате на нея сега?
Беше приета доста радушно от хората, особено моите земляци и заобиколена от критиката. Помня, че вкъщи идваха няколко делегации от доста по-възрастни хора, свидетели на времето, за да видят кой е този зелен момък разказал тяхната история. На премиерата залата на шуменската библиотека беше препълнена. Представи я проф. Надежда Драгова. Разбрах, че много добри думи за „Късна жена” казал и Валери Петров. В ония смутни времена нямаше и нормално книгоразпространение, политиците (май бяха сините) продадоха държавните книжарници за жълти стотинки на всякакви спекуланти, които ги превърнаха в магазини за турски гащи и ризи. В интерес на истината в прохождащия тогава „Литературен вестник” се появиха две рецензии, написани от студенти, такава излезе и в сп. „Летописи”, с главен редактор тогава Тончо Жечев, но реално никой не застана зад книгата и тя потъна в „калчищата на обърканото време”, както пише в послеписа на новото издание Деян Енев. Искам да му благодаря за силните думи за книгата. Той, самият, е не само голям писател, но и честен, благороден човек, което е рядко качество в нашия бранш. А как гледам аз днес на книгата ми е трудно да отговоря, защото я бях отписал. Все едно ставаше въпрос за някой много скъп човек, който си е отишъл от този свят и с когото може да се срещнем вече само в Другия. Но сега мисля че, 20–те и повече години от първото издание са били и години на една сурова, но истинска проверка на текста във времето и по реакциите на читателите сега съдя, че той е издържал.
Харесвате ли новото издание, с новата корица.
Да. Мисля, че се получи едно издание на добро европейско ниво, но аз нямам заслуга за това. Качеството се дължи на 
перфекционизма на издателя Мартин Христов от издателство„Ерго”, един отдаден на книгите човек, с висок художествен критерий и морал. Както и на умението на Иво Рафаилов, който изработи корицата. Иво е вече запазена марка в оформлението на книги. В същия екип издадохме и предишната ми книга „Триада”. Инициатор, всъщност, за второто издание на „Късна жена” беше Десислав Вълканов, доктор по философия, преподавател в Пловдивския университет и разбира се „Ерго” и Мартин Христов, който застана зад проекта.
Как накратко бихте представили книгата на бъдещите читатели? С какво бихте ги спечелили да я прочетат?
Това едва ли е моя работа, защото не смятам, че един автор може сам удачно да представи книгата си. Четенето е интимно занимание и ако текстът не те развълнува и „хване”, всуе е всякакво авторово пелтечене по темата и изразните средства. Аз си има една своя сентенция, че всяка книга е една любовна история с Времето. Може да е бурна и кратка, а може да е едно дълго и дълбоко преживяване, допирът с което бележи съдбата ти. Нека читателите просто посегнат към книгата, ако тя е истинска другото ще си дойде от само себе си.
Познаваме ли достатъчно новата си история и длъжник ли е някак литературата в това отношение?
Ясно е, че не познаваме добре новата си история, защото всеки задълбочен поглед върху събития и личности се нуждае от време за съсредоточаване и размисъл. Литературата, ако е истинска, отмества времето напред, въпреки, че се занимава обикновено с минали събития. Тя е някакво странно многоизмерно огледало на Времето, в което можеш да видиш и миналото и бъдещето. Тя не позволява миналото да се превърне в прах, защото го възкресява за нов живот, в който диша настоящето и се провижда бъдното. Затова литературния занаят е най-жестокия от всички творчески. Картината се възприема с очи, тя мами погледа, музиката – слуха, а словото, за да оживее, трябва да отвори измерения в съзнанието, което е лениво и пълно със стереотипи. Но това е твърде обемна тема за едно интервю и ще кажа, че досега българската литература винаги е изпълнявала дълга си към историята, ако не с обем, то със сигурност с високо майсторство. Дано и нашето и следващите литературни поколения изпълнят своето назначение и създадат жизнена и правдива литература, а не оставят само естетски самооблъщения, дребнотемие и подражания.
Разкажете над какво работите сега.
Написах един сценарий за събития от последните 25 години. Казва се „Марсов венец”. Получавам добри отзиви от професионалисти, но киното е твърде непредсказуем бизнес и не знам какво ще излезе. В момента пиша научно-популярна книга за най-старата история на българите за издателство „Пан”. Предните ми две книги „Голяма книга на българските владетели” и „Голяма книга на великите личности на България” пожънаха неочакван за мен успех, престояха доста време в разни класации и ми показаха, че историческата тематика вълнува много млади хора. Разбрах, че има смисъл да продължа. Е има и още нещо, но то е още между мене и Бога, затова запазвам смирено мълчание.
Повече за книгата:
"Късна жена" от Станчо Пенчев,
издателство "Ерго"
второ преработено и допълнено издание
Редактор Мартин Христов
Художник на корицата Иво Рафаилов
Станчо Пенчев се ражда в Шумен през 60-те години на миналия век, през един февруарски парад на планетите. Зодиакалният му хороскоп на Водолей определя и либералното му отношение към прозаичните жанрове. Пише с еднаква лекота и безотговорност от фрагменти до романи, тоже притчи. Философското му образование в СУ „Св. Климент Охридски“ не му попречва понякога да се изкушава и от мерена реч. За изтъкване са двата му романа „Късна жена“ (1993) и „Лунен купол“ (2002), в който битуват всякакви словесни форми, също и провиденциализъм. Разказите му са публикувани в периодичния печат, печелили са награди. Последното му прегрешение са приказките, няколко от тях поместени в скромната книжица „Седем приказки“. Името му в енциклопедии няма да откриете, млад е за тях, въпреки че в чужбина проявяват интерес към писанията му и ги превеждат на немски, френски и други индоевропейски езици. Тази е осмата му книга, ако ви се понрави, потърсете и други!
Станчо Пенчев изследва съдбите на героите си през призмата на големите въпроси на отминалия страшен век. „Защо песъчинката-човек е осъдена да осъзнава светозданието? Беше се блъскал с кокоша слепота в пропаданията на този вкърмен с войни, кръв и пороци век… Но, Господи, кой може да прозре в световния водовъртеж? Знае ли някой какво е история?” – пита се един от героите му. Привидно тези въпроси са обречени на неотговори. Но писателят знае, че не е така. Защото истинската спасителка на историята винаги е била литературата. Историята може да излъже, добрата литература – ако наистина е добра – не може. Литературата, за разлика от историята, пази паметта на очите, пази паметта на ръцете, пази паметта на сънищата, пази паметта тъкмо на отделната песъчинка, наречена човек. И когато затвори тази памет в страниците на книга, се провижда истинският лик на историята.
Деян Енев
Откъс от романа на Станчо Пенчев "Късна жена" Второ преработено и допълнено издание Изд. Ерго, София 2014 Редактор Мартин Христов Художник Иво Рафаилов Цена: 11.00 лева – See more at: http://www.diaskop-comics.com/article.aspx?id=1144#sthash.kbxz4AhB.dpuf
Второ преработено и допълнено издание
Изд. Ерго, София 2014
Редактор Мартин Христов
Художник Иво Рафаилов
Цена: 11.00 лева