Вярвам, че Бог е любов, че вижда всичко, което се случва и вършим съзнателно, но все по-често при въоръжени конфликти обръщам очи към небето с въпрос: „Защо е така, Господи?”
Не бих искала да пиша за старата блудница войната, ако в утринните новини на 31 август 2013 г. не съобщиха, че в защита на своите интереси САЩ подготвят военно нападение над Сирия. Десетина дни по-рано пък сирийските военни сили изпробваха химическо оръжие сред народа си… Знам, че ужасът, който ние не виждаме с очите си и не преживяваме лично, не ни вълнува особено. Но се изказа предположение за вълна от бежанци, които ще минат през Турция и ще достигнат България, за да потърсят убежище при нас. Хаосът на мрачни прогнози за страната се настани в духа на медиите. Тогава вкъщи се запитахме как бихме постъпили, ако ни застрашава война с мощни оръжия и трябва да напуснем дома, уюта, родината си? Вместо отговор веднага събрахме в голям кашон излишни дрехи, завивки, консерви, кухненски съдове и докато се разбере дали бежанците ще спрат в България, кому трябва да бъдат предоставени вещите от първа необходимост, ги пъхнах в шкафа под домашната библиотека. Погледът ми спря върху стар албум с графики на Франс Мазерел. Разлистих пожълтелите страници и като отговор на въпроса преди минути видях изумителната му творба „Войната”: част от земното кълбо е зачертано от огромен тежък кръст, притиснал хиляди жертви. В активната си творческа възраст между двете световни войни на ХХ век Мазерел живее във Франция и чрез хиляди графики, рисунки, илюстрации пресъздава човешкото страдание; той успява да внуши онова, което участникът в една война не може да осъзнае. В словото за своето творческо вдъхновение художникът пише: „Мисля, че войната ми отвори очите за много неща. Сделките на търговците на топове, прикривани зад шовинистични декларации, милионите армии, пращани една срещу друга като добитък към скотобойна, отделните епизоди на драмата ми показаха дълбоките корени на конфликта. За пръв път прозирам истинския механизъм на този свят, монтиран с толкова хитрина и ловкост.” В същия период тримата хуманисти Томас Ман, Стефан Цвайг и Ромен Ролан създават европейски клуб на пацифистите против войните и Мазерел се включва в него. Но хуманните стремежи на миротворците, както милионите гласове на застрашените от войните хора, не променя механизма на произвеждащите и продаващите оръжие за унищожение.
До днес.
През май 1999 г. за първи път видях раните от войната по време на поклонническо пътуване до Босна и Херцеговина. След започналото деление през 1991 г. в страните на бивша Югославия, през пролетта на 1999-а там все още миришеше на барут и смърт. В големите жилищни блокове на Сараево, частично разрушени от бомби, отново живееха хора; в съседство с обгорените балкони се виждаха телевизионни антени. Бригадите за възстановяване на града имаха работа за години. Екскурзоводът уточни, че около пет хиляди деца и 9 хиляди възрастни са убити само в Сараево. Върху фасада на полуразрушен блок видяхме огромна рисунка: уплашено дете държи в ръката си кокиче, а срещу него се движи танк. Не успях да снимам рисунката, но в съзнанието ми като огромен знак остана въпросът може ли дете с кокиче да спре един танк? Моят сантиментален отговор е, че това все пак е възможно, ето защо като плод на тази надежда художникът е нарисувал огромната рисунка на стената.
Елиас Канети беше писал: „Какъв писател съм аз, ако не мога да спра войната?” И аз се опитвах да я спра със стихове и заклинания, но е достатъчно да включа радиото или телевизора, за да разбера романтичната си заблуда – никой не може да спре коварството, подмолните интриги, лицемерието на онези, които в свой интерес произвеждат оръжие за масово унищожение и го продават на безумни водачи, които нямат нищо общо с религията, а със себични страсти.
…В последната емисия на тв новините на 31 август потвърдиха, че военните в САЩ плануват да нападнат Сирия от Средиземноморските бази, но се чака решението на президента Обама. В тази връзка вълните от бежанци ще се насочват… Представих си как събират най-необходимото, за да тръгнат с малко ръчен багаж и многото си деца – все едно накъде, само да останат живи! Кой може да каже къде свършва мирът, кога и защо започва безумството на войната? Нямах отговор на този вечен въпрос, затова вкъщи се попитахме отново какво можем да дадем на хората, принудително изоставили своите домове? На стената в хола е написано мото, което четем всеки ден: „Вчера бях знаещ и исках да променя света. Днес съм мъдър и искам да променя себе си, за да помогна на по-бедстващите от мен. Това е моята победа срещу агресията и неправдата.”
Две седмици по-късно беше оповестено, че България иска помощи за придошлите сирийски бежанци през Турция. Очакваше се техният брой да надхвърли пет хиляди… Ние отнесохме нашите кашони в една от станциите, където бяха настанени бежанци. Имаше още десетки дарители, желаещи да помогнат според възможностите си. Млада майка с момченце на седем години поиска да осинови сираче и да се грижи за него. Избра си деветмесечно бебе, останало без родители, и видях как се прегърнаха. Понеже не бях свидетел на драмата в Сирия, запомних тази прегръдка на майка с дете. За мен тя е истината, която спасява света чрез любов.
За автора:
Мариана Тинчева Еклесия е творец с многостранни таланти – скулптор, писател и поет. Дълги години работи като доброволец в Хоспис "Мислосърдие", който днес е с ново име – "Донка Паприкова". Нейни есета, публицистични материали, разкази и стихотворения са публикувани в периодичния печат и в интернет. Чест участник е в "Поетично кафене" и в специалната му изява – гостуването му на възрастните хора от дома в Дървеница.
Прочетете още:
Формула на вечността
Мариана Еклесия: Бог винаги е с нас, но ние не винаги сме с Него
Ноктюрно – миниатюра от Мариана Еклесия
Премиера на "От книгата на живота" от Мариана Еклесия
Видео с Мариана Еклесия – "Нестандартен човек"