Стихотворение от "Превъртане на световете" – стихосбирка от Георги Рупчев (Издателство "Изток-Запад"). Повече за книгата и автора прочетете тук.
Силните на нощта
На Владимир Левчев
За кой ли път
вървим –
като на лов за вещици.
Пълзящи улици
се сплитат в топли възли.
Атавистичен, нощен,
още тлеещ,
градът под нас
се състарява бързо.
Фасадите
като набрали циреи
загубват
форми и обеми.
Сега
дори издишването ни
фосфоресцира
из въздуха,
наточен до безвремие.
Пазете се.
Във кръчмата над Сточна гара
вилнеят демони и вещици.
Извиват се сред синкавата пара
невероятните лица и плещи.
Дебелата Стоянка
носи ни тавата
с димящи сърчица и дробчета.
Музикантите в ъгъла се сговарят,
споглеждат се нещо, намигат –
и почва.
Това е другото владеене на въздуха,
отгоре,
над разрушените свърталища.
До седмото небе
небето е отворено,
душите са отворени,
ракията е пареща.
Пазете се.
Вселените,
вселени в нас,
пресъхнали гърла разчекват,
разклащат ни,
поглъщат ни,
преглъщат ни срещу нищожен наем.
И сред кристалния, сферичен
и спиртосан вече екот
едвам успяваме да се огледаме,
едвам успяваме
да чуем, видим
и познаем.
Дошли са всички неразкаяли се, непростени,
загубили накрая и смъртта си,
ала царски.
Душите им – обтегнати, обезкостени –
надуват
сумрака кръчмарски.
Обесници,
обесени,
предатели,
самоубили се поети,
прокудени,
художници,
разстреляни,
мерзавци подли,
мръсни пикли,
ще се запомни тази нощ –
и я помнете,
защото тук
не ще я помни никой.
Къде се стича и пропада паметта ни денем,
отнесена
от светлата амнезия
на битието?
Нощта
припомня и развеселява,
нощта
е друго време
на други сили и на друга памет.
Ето:
Невидими,
неведоми,
разлюшкани, огромни,
те сърбат от шишетата на мрака.
Каквото трябва –
те ще го запомнят.
Каквото трябва –
те ще го дочакат.
Навярно страшни са среднощните гуляи –
случайният ще се отдръпне сплашен.
Но кой ще се признае за случаен,
когато всичко
с всичко се заплаща.
Такава алкохолна немощ се простира
през озверялото ни всекидневие,
та чак към полунощ,
оставени на мира,
отново ставаме
наследници на древните.
И лавър,
и безсмъртни рози,
и бръшляни
се вплитат в нашите запои.
Далеч – далеч,
зад небесата разлюляни
се реят арки
и мълчат прибои.
На топка смачкан,
там запращаме духа си
и чакаме,
и чакаме,
съгласни с тленната си орис,
да се завърне
ведър и прокъсан
и да разправи
като как е по-нагоре.
Мечтаем как
ще бъдем сътворени,
мечтаем как
ще бъдем сътворявани,
задминали обръгналите гени
на всекидневното обезверяване.
Пазете се.
Пълзим
в юмруците на сухия октомври,
под стиснатите пръсти
чак нощта се е пропукала
и безнаказано
се скитат из отломките
камионетки, привидения и кучета.